Децата не играят вън…

В летния списък на моята дъщеря присъства книгата „Деца играят вън“ на Георги Данаилов. С нея принципно се състезаваме кой ще прочете дадена книга и си обсъждаме впечатленията, но при това произведение срещнах сериозен отпор. Защо? Карин прочете 30-тина страници и отказа да продължи. Категорично! Затова се наложи да проверя как стоят нещата.

Книгата е разделена на няколко части, в които се описват мислите, чувствата и преживяванията на едно съвсем обикновено момче – Юли, през различни етапи от съзряването му. Първоначално историята започва с учудването и любопитството, присъщи на малките деца, когато опознават света. Къде е слънцето? Как изглежда морето? Защо в една ситуация възрастните ти казват, че си пораснал, а в друга – че си още малък? Необятният свят, тъй стряскащ за едно малко дете; действията на възрастните, доста непонятни и противоречиви на моменти… Дори комичните ситуации, в които ние, родителите, изпадаме често, не са спестени през очите на малкия Юли. Тук на моменти книгата ми напомняше за малкия Никола и неговите преживелици и доста спорих с Карин какво точно не харесва…

Разбира се, невинната възраст на първите 7 години отминава доста бързо. Да си ученик е друга работа!  Знаеш повече, можеш повече, не се нуждаеш от напътствията на родителите си толкова много, криле ти поникват… Можеш да играеш на плочки, та даже и без да осъзнаеш колко е лошо, да си откъртиш няколко от пода на новата поща.

Всички ученически преживелици бих приела лесно и донякъде бих се забавлявала, но как да приема следното: “Сега у нас нищо няма… Няма борци за свобода, нито партизани, а само ни четат и ни разказват за тях...”? Честно казано, аз лично не си спомням историите за партизаните, пропуснах чавдарско-пионерската част и за щастие не ми се е налагало да уча партийна история. Та може би затова комунистическият дух на онова време, в което живее Юли, ми е доста далечен и  неразбираем. Какво ли пък остава за собствената ми дъщеря?

Тези къде невинни, къде не толкова невинни преживявания на главния герой биват изместени от юношеството. Любопитството и престореното презрение към другия пол; желанието да направиш нещо лошо, като да убиеш кукумявка, да се отлъчиш от строя…Изказванията какво е демокрация, червената връзка и тийнейджърското “доказване” кой е по-готин не липсват тук. Както и подмятанията на родителите, когато децата им съзряват и те дразнещо ги “сватосват” и подкачат на тема първа любов… И ако на моменти можех да се асоциирам с главния герой, други епизоди си останаха тъмни като тъмна Индия, безкрайно неразбираеми и объркващи за мен…

Честно казано, книгата изобщо не ми се стори детска. По-скоро в нея са събрани спомените на едно цяло поколение, което обаче не е близо даже на йота до днешните деца. Защото днес децата не играят вън или поне не по този начин от едно време. Децата вече не носят пионерски връзки и не биха разбрали какво е да се отлъчиш от строя. Децата днес сигурно дълбоко в душата си са същите като децата от предишните поколения: правят същите добри и лоши неща и си задават същите въпроси…просто ги обличат в друга премяна!

Ревюто е публикувано за пръв път през 2012 г., но книгата “Деца играят вън” все още се среща в летните списъци със задължителна литература. Тя е написана от Георги Данаилов, който е подготвил сценария за чудесния български филм “Деца играят вън”, режисиран от Иванка Гръбчева и излязъл на екран през 1973 г. За съжаление, не винаги се получава добре да предадеш комичните ситуации от екрана на хартия. И, честно казано, ако децата ви следват летните списъци, в този случай бих препоръчала да се забавляват с филма, вместо да се борят с книгата.

Автор: Вал Стоева