Любомир Гиздов: Хубавите книги са тези, които отговарят на някаква наша потребност
Любомир Гиздов е роден през 1987 г. Завършва Скандинавистика в СУ „Св. Климент Охридски“ не само заради желанието да се занимава с литература, но и заради викингите. Когато се дипломира, започва да превежда професионално и през ръцете му минават антиутопичният роман „Калокаин“ на Карин Бойе, част от избраните стихове на Тумас Транстрьомер, трилогия на Андерш де ла Мот и „Русалката“ на Камила Лекберг. „Стъклените деца“ на Кристина Улсон(изд. „Ергон“) е първата му преведена детска книга. Ето какво още разкри пред нас Любомир в интервю, взето с любезното съдействие на изд. „Ергон“:
С какво преводът на детска книга се отличава от този на книга за възрастни?
Докато превеждах „Стъклените деца“, имах едно наум, че книгата е насочена към определена аудитория. Но ако историята е добре написана, това не е проблем, защото преводачът може да се осланя на стила на автора. Евентуални трудности може да има при предаването на детската реч, ако човек няма деца в обкръжението си и съответно няма пряк досег с езика им, който не е чак толкова различен, но все пак си има особености.
Превеждали ли сте други детски книги? Коя от тях има специално място в сърцето Ви?
„Стъклените деца“ ми беше първата, а за момента е и единствената. Наскоро преведох един роман, в който главната героиня е седемгодишно момиче, но пък самата книга не е детска.
Какво определя една детска книга като хубава?
На този въпрос трябва да отговорят децата. Но като цяло хубавите книги са тези, които отговарят на някаква наша потребност, била тя емоционална или интелектуална. Когато бях дете, за мен това бяха основно книги с приключения и загадки.
Трябва ли децата да четат и защо?
„Трябва“ е твърде силна дума, но да кажем, че определено препоръчвам на децата да четат. Има достатъчно изследвания, които доказват разнообразните ползи от четенето. Чрез книгите развиваме способността си да общуваме, научаваме по-добре езика, придобиваме знания, стимулираме въображението си. Но преди всичко – да се чете просто е страшно приятно.
Обичахте ли да четете като дете?
Да, много. Научих се да чета на 4-5 години, с книжките „Работна мецана“, „Гъбарко“ и „Медената пита“, и оттогава не съм спирал.
Кои са книгите, които белязаха детството Ви?
На първо място „Приключенията на Том Сойер“. Чел съм я двайсетина пъти и до ден днешен я препрочитам от време на време. Също така обожавах книгите на Астрид Линдгрен и Джек Лондон, както и приказките на Вилхелм Хауф. Във втори клас започнах да чета и книги-игри и дори Тери Пратчет, а в четвърти се запалих и по по-страшни неща като Стивън Кинг и една поредица трилъри по „Досиетата Х“.Коя страхотна детска книга, непозната в България, бихте искали да видите издадена на български?
Може би някои от книжките с картинки на Робърт Мънш. Честно казано, повечето страхотни книги, за които се сещам, вече са преведени на български, което е чудесно.
Какво бихте казали на 10-годишното си „аз“ сега?
Имах хубаво детство, така че не знам какво бих се посъветвал. Може би – бъди по-смел, но не безразсъден, вярвай в себе си и уважавай хората, но не се притеснявай от тях.
Ако попаднете на портал за пътуване в пространството и времето, къде бихте отишли?
Навсякъде. Но ако мога да избера само един вариант, бих отишъл в бъдещето, може би дори на друга планета. Обичам миналото и историята, но те все пак са ни до известна степен познати и мога да се докосна до тях и без машина на времето. Докато бъдещето е непознато и съм любопитен да видя какво предстои.
Книгата „Стъклените деца“ (изд. „Ергон“), преведена от Любомир Гиздов, се издава на български език с финансовата подкрепа на програма „Творческа Европа“. Тя е и част от кампанията „Северно лято“.