На 26.09.2015 г. канадският експерт по родителство Алисън Шейфър ще изнесе своите лекции за агресията сред децата и за окуражаващото родителство. Дамата е в България за втори път по покана на www.purvite7.bg и изд. “Колибри”. Ползите от демократичното родителство, което тя застъпва в практиката си, са много, а отговорите ѝ на родителските въпроси често дават неочаквано добри решения. Ето и част от вашите въпроси към Алисън Шейфър, които зададохте в играта ни за билети за събитието:
В.: Г-жо Шейфър, много сме щастливи, че можем да черпим опит от Вашите книги и експертно мнение за родителството. Мнозина от нас се опитват да следват съвети, които особено ни допадат или на които вярваме интуитивно. Но, както се случва често, резултатите са неясни, непоследователни или дори липсват и ние лесно се обезкуражаваме. Кои според Вас са първите признаци, при които родителите трябва да потърсят помощ от психотерапевт?
О.: Ние всички можем да имаме полза от посещението при психотерапевт. Аз например имам много ниско ниво на търпимост и бързо се фрустрирам. Когато бяхме малки с братята ми, родителите ни често ни водеха на терапевтични сесии, защото се биехме през цялото време. Бяхме патологичен случай и на срещите терапевтът можеше да види неща, свързани с мен и братята ми, които родителите ми (познаващи теорията за демократичното възпитание) също знаеха, но децата никога не слушат родителите си. Не мисля, че нещата трябва да са чак толкова излезли извън рамките на нормалното, но ако нямаш напредък и не можеш да се справиш сам, бих казала: „Виж се със специалист!“. Понякога са достатъчни само една-две сесии.
Освен това има една поговорка: „Обезкураженият родител е неспособен да окуражава детето.“. Затова, ако родителят се почувства в това състояние, той трябва да потърси подкрепа. Някои я намират в срещите с психотерапевт, други – в родителски класове, трети – в почивката, но е важно да намерим своя начин да се справим с обезкуражаването и аз бих сложила терапията тук.
Третият случай е, когато имаме насреща си дете от типа „отмъстителен психопат“, както го наричам. С тези деца никога не можете да имате добри моменти. Те винаги са бесни, враждебно настроени. Нали знаете, повечето деца са щастливи-щастливи-щастливи и изведнъж избухват. Но при тези деца лошите моменти са постоянни, с тях никога няма щастливи мигове и тогава ви е необходима помощта на специалист.
В.: Според Вас каква е ключовата роля на бабите и дядовците в отглеждането на внуците?
О.: Бабите и дядовците би трябвало да даряват любов и радост, без да бъдат дисциплиниращ фактор. Това е една специална връзка, която може да бъде много дълбока, защото бабите и дядовците би трябвало да са по-търпеливи, да са пълни с енергията да се занимават с внуците, която родителите нямат, защото като родител трябва да дисциплинираш, да работиш и си разкъсван в различни посоки. Затова бабите и дядовците би трябвало да са онзи по-бавен, по-мил вид връзка. Трудно е, когато те понякога решат, че трябва да дисциплинират. Тогава родителите обикновено не са съгласни с методите. Например, ако детето говори с пълна уста и бабата му направи забележка: „Бъди културен!“, детето обикновено реагира с: „Но това е мамино правило“. А то в никакъв случай не се нуждае от двама родители плюс баба и дядо, които да дуднат по него. Този случай е труден, защото бабите и дядовците обикновено решават, че родителите не вършат добра работа.
В.: Добре, но какво се случва, когато бабите/дядовците не прилагат никаква дисциплина?
О.: Това е другата страна на проблема, когато бабата/дядото позволява на детето да скача по дивана или да яде биквити преди хранене. В такива случаи понякога се случва родителят да каже: „Трябва да ми помогнеш с това. То не влиза в семейните ни правила“. Смятам, че при назряването на подобен конфликт между възрастните, ситуацията трябва да бъде погледната от перспективата на детето. Тук важи същото както при различието в родителските методи на майката и бащата, което се наблюдава почти през цялото време. Нормално е както мама и татко да имат различни правила, така родителите и баба/дядо да имат различни правила. Детето може да се справи с различните правила, когато идват от различните хора (в училище има един ред, у дома – друг и т.н.), но ако се карате с другия за различията във възпитанието, това е лошо за децата. Не позволявайте на различията да създават личностни конфликти в семейството.
В.: Какво ще кажете за ролята на по-големите деца в семейството? Как ще коментирате ревността от страна на по-голямото дете към по-малкото?
О.: По-големите деца непрекъснато търсят доказателства, че имат привилегия като по-големи. „Аз съм по-висок!“, „Трябва да си лягам по-късно!“ и т.н. – те винаги ще се стремят към признанието, че имат някаква привилегия за това, че са по-големи. Затова бих работила върху това да знаят, че са признати.
Колкото до ревността, тя може да поеме във всяка посока в семейството… Представете си, че по-малкото дете ревнува от по-голямото и непрекъснато ви разпитва: „Защо той гледа повече телевизия от мен?“, „Защо тя получава повече пари?“ или пък обратното, по-голямото непрекъснато ви натяква: „Защо го обгрижваш повече?“ и т.н. Ролята на родителите тук е да не демонстрират предпочитание, да не фаворитизират едно от децата за сметка на другото и да разберат, че фаворитизирането е субективно. Никога няма да спечелите, опитвайки се да направите нещата честни. Ето и един пример: ако отрежете парче торта и детето ви каже: „Неговото парче е по-голямо от моето“ и вие размените чиниите, детето ще възкликне: „Ааа, значи така, даваш ми по-голямото парче и се опитваш да ме направиш дебел?“. Независимо какво ще направите, детето винаги ще търси доказателство за това, че действате против него.
Решението тук е да не се превръщате в „брояч на бобчета“. Нали се сещате…“един картоф за теб, един картоф за брат ти“ – ако се включите в тази игра, ще броите ВСИЧКО. Никога не ще можете да сложите край, защото децата винаги ще създават ситуация, в която да се сравняват едно с друго, което на свой ред поражда състезателност и ревност. Затова, вместо да се включите в играта, трябва да елиминирате всяко изравняване.
Онова, което обикновено казвах на децата ми, бе: „Не е важно какво е получила сестра ти. ТИ имаш ли онова, което ти е необходимо?“ . Така ги накарах да спрат да се сравняват с другия човек. Моето общо послание бе: „Ние живеем в семейство, изобилстващо с всички ресурси и любов, от които се нуждаеш. Говори, ако ти е необходимо нещо. И това няма нищо общо с онова, което е получила сестра ти.“ Защото не става дума за „равен“. Говорим за това нуждите ти да бъдат покрити.
В.: Ако можехте да формулирате едно универсално послание, което би имало възможността да достигне до и да повлияе на всеки родител по света, какво би било то?
О.: Уоу, този въпрос е много добър! Вероятно бих се върнала съвсем в началото на практиката ми, към най-важната предпоставка, която ме е накарала да постигна това, с което се занимавам. И тя е, че не знаеш какво не знаеш. Затова всеки родител трябва да премине през клас по обучение в родителство. Това е ключът към отварянето на ума; към усвояването на всички неща, които сме научили за децата и поведението им; ако желаеш да разбереш, че родителството вече не е интуитивно – проведени са толкова много изследвания. Затова всеки родител трябва да бъде обучен и вероятно това е най-доброто възможно нещо.
В.: “В стремеж да възпитам добър и отговорен човек, не показах грозните неща в живота.” Как се възпитава добър и отговорен човек спрямо сегашната действителност?
О.: Нашата работа е да подготвим децата за живота, не да ги предпазваме от живота. Затова ако някой почине или се самоубие, ако някой е изпаднал в бедност, а друг проси или наблюдаваме някакъв вид дискриминация, ние трябва да говорим за тези неща с децата си, защото това е реалността. Ключово е да го правим по подходящ за развитието на детето начин. Малкото дете получава много малко информация, която обаче е достоверна. Колкото по-голямо става детето, толкова повече става информацията. В началото може да е достатъчно само: „Дядо беше много стар и почина.“. Това казвате на много малкото дете, а когато става по-голямо, можете да обяснявате, че е починал от рак, какво се случва с тялото, какви спомени е оставил у вас – нещата могат да стават по-сложни и изтънчени с времето.
Смятам, че децата притежават вродена емпатия, здраво свързана с нещо, което наричам „социален интерес“ или грижата за другите, която ние развиваме или осуетяваме. Затова ми се струва, че една от най-важните грешки, които допускаме като родители, е че се грижим добре за собствените си деца и за това да ги направим независими, но забравяме да ги научим да се грижат за другите. За да го преодолеете, когато децата са малки, можете да ги помолите да обиколят гостите с чиния с бисквитки и да ги почерпят или пък да отворят вратата, когато баба дойде на гости, за да прокопаете пътя към уважението към по-възрастните. И, разбира се, децата трябва да ви виждат да правите същото, за да стимулирате у тях необходимостта да се грижат за другите. Започвайки от хората, с които общувате, постепенно можете да разширите идеята например до световната популация и до по-значими проблеми. Но ми се струва, че това разпръсква семената, които ще покълнат по-късно.
В.: Имам бебе на 10 месеца. От каква възраст мога да започна да прилагам съветите и техниките, описани от Вас? Трябва ли задължително детето да говори, за да мога да ги прилагам?
О.: Не, не е необходимо детето да може да говори. Децата учат непрекъснато не от това, което казвате, а от онова, което правите. Например, когато дъщеря ми беше малка, щом я поставех на масата за преповиване, тя вдигаше крачета нагоре, защото знаеше, че на тази маса се прави само едно – подменя се пелената. Дори при 10-месечно бебе, Вие вече сте родител и правите нещата, които смятате за правилни.
Когато говорим за техники и практики, засягащи по-скоро въпроси на развитието и порастването, около 16-18-месечната възраст на детето ще имате моменти, в които ще си казвате: „Правиш това нарочно! Правиш го, за да ме предизвикаш и го знаеш!“. В този момент вече ще знаете, че Ви е необходим родителски клас, за да усвоите различни възпитателни техники. И не забравяйте, децата усвояват речта доста преди да могат да възпроизвеждат реч. А това означава, че те се учат от момента на раждането си.
В.: От Вашата практика – как смятате, какво липсва на съвременните деца?
О.: На първо място това е социалният интерес – грижата за другите. Не го развиваме и децата ни са по-ориентирани към „какво е важно за мен“.
Също така днешните деца не са научени как да получат онова, което искат, без да проявяват лошо поведение. Да кажем, ако детето иска шоколад, то просто ляга на земята и започва да се тръшка, докато на възрастните не им писне и не отстъпят. Но това не е много добро решение… Затова ми се струва, че децата не са научени как да постигат интересите си и да решават проблемите си. В повечето случаи те прибягват до мрънкане, изнудване, манипулиране, кражби, защото не знаят как могат да променят правилата в семейството. Затова, ако наистина сте решени да приемете този начин за отглеждане на децата (демократичния метод на Адлер – б.пр.), трябва да включите компонента на семейните срещи. Да, наистина се изисква доста работа покрай организацията и спазването им, но просто не можете да игнорирате този елемент, защото чрез него ще покажете на децата как да решават проблемите без да прибягват до лошото държание. Просто трябва да сте там и да им покажете позитивен начин да се справят с трудностите, да имат право на глас…
В.: Добре, но ако детето категорично отказва да участва в такива семейни срещи? Как да реагираме в такъв случай?
О.: Казвам на хората: „Не е необходимо да идваш. Ако не желаеш, не е задължително. Но всяко нещо, което приемем на семейната среща, важи за цялото семейство“. Ако се уверите, че дневният ред на срещите не е ориентиран единствено към родителите, но и към интересите/нуждите на децата и ако детето ви иска куче или пък да спи при приятели, просто казвате, че тези неща се обсъждат на семейните срещи. А това е доста добра причина да присъстваш. И може да не искаш да се появиш, когато обсъждаме почистването на стаята ти, но ние все пак ще направим план, който ще важи за цялото семейство.
Втората част на интервюто с въпроси на читателите очаквайте на 25.09.2015 г.
Интервюто взе: Вал Стоева
