Алисън Шейфър отговаря на въпроси на читателите (част 2.)

След първата „порция“ читателски въпроси към Алисън Шейфър, време е да ви представим и втората част на интервюто с нея:

В.: Имам две дъщерички и с всеки изминал ден се убеждавам, че вече не възпитавам дечица на 6 и 8 години, а момичета, които сякаш са влезли в пубертета. Как да разговарям с тях, когато ги вълнуват тийнейджърски теми? Те се тревожат, че приятелката вече не иска да играе с тях; как да се появят в училище (сред приятелите) с малък телефон, когато всички имат големи и модерни; дрехите не са по последна мода, а се налага да носят и униформа… Как да отговарям на въпросите: „Защо аз си изпълнявам обещанията, а моите приятелки не го правят?“ Как да им обясня, че не може всички да са като тях? Същият е проблемът и с тормоза – те са добри, а съучениците им си позволяват ненаказани грубости. Много ги притеснява проблемът със справедливостта. Възпитаваме ги в добродетели, а животът, който ги заобикаля, не спазва тези принципи.

О.: Интересно е, че макар тийнейджърите най-явно да преминават през това, ние от най-ранна възраст се стремим да бъдем приети и да изпитваме някакво чувство на значимост и принадлежност към нашите групи. Това желание може да оказва наистина огромен натиск, но ако се замислим, ние всички сме подложени на него. Всички искаме да бъдем приети, всички искаме да принадлежим към дадена група. Първата ти социална група е семейството, но после се появява училището и социалната ти група стават съучениците. За да бъдеш приет, понякога може да се появят някакви повърхностни изисквания като с какво си облечен, как подстригваш косата си, харесваш ли Джъстин Бийбър и т.н. Съществуват доста сурови начини да изпълниш кода на принадлежност. Важно е да обясним на децата, че да бъдеш приет и харесван означава да бъдеш част от здравословна връзка, която не се влияе от повърхностни неща. Това е образование, което трябва да се случи в класната стая, у дома… Какво означава добър приятел? Дали е някой, който те харесва само заради дрехите ти? Разбирате ли, ние трябва да предизвикваме подобни мисли у децата ни.

Често се налага да смените и културата на училището. Някои училища, някои класни стаи са в пъти по-ужасни от други. Понякога се налага да смениш средата. Въпреки, че училището на моите деца доста приличаше на описаното, те посещаваха класове по лидерство и бяха установили, че хората там са много различни. Или пък на часовете по езда момиченцата във фермата не се интересуваха от мода, а от здравата работа във фермата… Понякога е необходимо да откриете друга група, ярко контрастираща с онази, в която са, за да им покажее, че не всички индивиди са еднакви.

В случая със спазването на обещанията, когато ти спазваш своето обещание, а детето не спазва неговото, когато някой се отнесе некоректно с теб и те заболи наистина много, така се научаваш да не причиняваш подобно страдание на другите. Това е един добър урок да не нарушаваме доверието, да не се отнасяме с другите по такъв начин. В този вид урок родителят може да помогне в научаването, като подчертае случаите, в които нещата не са толкова лоши: „Хей, защо не си поиграеш с Джема? Тя винаги спазва реда си в игрите и никога не прави злобни коментари?“ Трябва просто да подчертаем онези по-здравословни отношения с ясното съзнание, че ще минат години, в които децата ще имат подобни сблъсъци и терзания. Това може да продължи до средата на гимназиалния курс, а понякога дори и до университета, защото желанието ни да бъдем приемани също расте с нас, затова този разговор между родител и дете ще продължава още дълго. Просто майката не трябва да се поддава на натиска, че е длъжна да купува например модни парцалки. Тя трябва да служи като опора. Може да каже: „Ако желаеш да си харчиш парите за подобни неща, това си е между теб и твоя собствен бюджет. Но аз ще продължа да живея и следвам собствените си ценности.“ 

В.: Как най-категорично да поставям граници, без това да накърни самочувствието на детето?

О.: Децата обичат границите. Те ги карат да се чувстват сигурно и в безопасност – като да живееш в гнездо, поставено нависоко и да знаеш, да чувстваш, че гнездото има граници, които ще те предпазят да не паднеш и да не умреш. Затова децата трябва да открият ограниченията, като ги подбутват докато в един момент ги разрушат (когато са достатъчно големи :)). Нормално е децата да не са щастливи и да се бунтуват, когато усетят наличието на граници. Но в момента, в който разберат, че те са там и вие не ги обсъждате, а стоите твърдо зад тях, децата просто ще заживеят с даденото ограничение.

Трябва да сте последователни в установяването на дадена граница. Чудесно е да създадете заедно с децата правилата, на които ще се подчиняват, за да не им бъдат наложени. Щом създадете заедно правилата и всички се обедините около тях, трябва да сте стриктни в прилагането. Ако не сте последователни, няма никакви граници. Те могат да са в главата ви, но детето ще знае, че не съществуват в действителност.

Много е важно да са напълно ясни последствията при нарушаването на ограниченията. Още по-важно е и родителят наистина да изпълни обявените последствия! Родителите често просто заплашват, но не изпълняват заканите си. А действията трябва да се изпълняват и то по един уважителен към личността на детето начин. Не водете морализаторски лекции от рода на: „Казах ти, а ти направи… Колко пъти да ти обяснявам, че…?“ Просто изпълнете договореното последствие по приятелски начин и готово! „Съжалявам! Съчувствам ти, че няма да отидеш на партито тази вечер. Да, знам, че е болезнено. И аз вероятно бих искал да бъда там. Може би другия път!“ Можете да бъдете човешко същество, когато прилагате наказания. Не е необходимо да човъркате – нещо, което родителите много обичат да правят и заради което децата се бунтуват силно.

В.: Как да се справим със страха от кучета, котки и насекоми?

О.: Стандартното решение при страх е излагането на такъв. Да подложите детето на нещо, което то смята, че не може да преодолее, но вие сте сигурни, че може, за да му позволите да постигне успех. Например, ако детето се страхува от кучета, можете да му покажете картинка на куче. После да предложите да погледате кучето, застанало на далечния край на детската площадка. Или пък да погледате кученцата през стъклото на зоомагазин, а после да предложите да постоите на няколко крачки от съседското кученце… Така постепенно да увеличавате излагането на детето на страха му, възкликвайки: „О, виж, ти много се страхуваше, но намери в себе си куража да постигнеш толкова много и оцеля!“ Увеличавайте доказателствата, че детето може да се справи със страха си, докато в един момент то успее да преодолее опасенията си.

В.: Как да бъдем добър родител едновременно на три деца с различен темперамент, без да има чувство на неравнопоставеност?

О.: Нравът на всяко дете е различен, но правилата в къщата важат еднакво и те не са базирани на настроение. Разбирате ли, ако едното дете се страхува от нещо и правилата се изградят около това, другото ще ги сметне за напълно нечестни. Затова създавате заедно правилата, като всеки има право да се изкаже и ги приемате с консенсус, който е различен от гласуването „за“ и „против“. Например, ако вземем казуса с времето за гледане на телевизия, то ще бъде различно за 2, 5, 8-годишното дете, защото те са на различно ниво от житейското си развитие. В този случай е нормално да кажете: „Да, не е честно. Те са по-големи, могат да стоят повече и да гледат предавания с по-малки ограничения в родителския контрол. Вярно, гадно е да си най-малък, но в крайна сметка животът не е честен! Когато пораснеш, ще можеш да гледаш телевизия по същия начин като по-големите деца.“

Ако разгледаме следната идея: „Трябва ли бебето да получи две пържоли, защото и таткото е получил 2?“, отговорът ще е категорично „Не!“. Нещата трябва да са съотносими, подходящи. Затова правилата се нагласяват от гледна точка на развитието на децата, не на темперамента им и те трябва да схванат концепцията, че нещата невинаги са честни.

В.: Как децата да ни съдействат, да бъдат въвлечени/увлечени в ежедневните задачи, „график“ и т.н.?

О.: Хм, ще говорим много за това на лекциите в събота. Когато покажем на детето как да чисти с прахосмукачка, да си подрежда стаята или да прави други неща, започваме да го молим да ги прави и мрънкаме, докато то каже: „Не!“. Затова аз процедирам така: обикновено слагам нещата, които трябва да бъдат свършени, в някакъв график, като под график разбирам: „Закачи си палтото, когато се прибереш вкъщи след училище“, „Подреди си обувките, когато влезеш у дома…“ и т.н. Щом децата се приберат и захвърлят палтото и обувките на земята, вместо да ги моля и да ги принуждавам да си свършат работата, изчаквам. Дойде ли моментът, в който ме помолят за нещо, използвам фразата: „Да. Когато си свършиш работата“. Това е израз от типа „когато… , тогава…“ и той показва, че когато свършиш едното нещо, тогава си готов за следващото. Също така е хубаво да правим причинно-следствени връзки между действията. Например: „Ако не паркираш колелото си в гаража, то ще ти бъде отнето.“

Аз никога не съм крещяла на децата ми да сложат масата за вечеря. Случвало се е да готвя и точно когато всичко е готово, да изключа котлоните и да започна да върша собствени работи. Неизбежно идва моментът, в който децата питат: „Къде е вечерята?“. А отговорът е: „Когато масата е сервирана, тогава ще хапнем.“ Това ги кара да разберат, че няма да им се моля и да ги карам насила.

Също така да не забравяме, децата обичат да бъдат с родителите си. Например моите деца обичаха да правят домакинска работа, когато я вършехме заедно. Затова на семейните срещи, вместо да определим: „Утре е твой ред да сложиш масата“, винаги казвахме: „Ред е на мама и Зоуи да сложат масата, а утре ще е работа на татко и Луси.“ Защото децата обичат да работят с вас по даден малък проект. Освен това, на семейна среща детето може да сподели, че не обича да слага масата, защото докато го прави, братята/сестрите му гледат телевизия. Изнамирането на решения (например слагането на масата преди телевизионното шоу), елиминиращи нежеланието на детето да се включи в едно или друго, както и редуването на задълженията между всички, ще накара децата да се включват с желание в ежедневните занимания.

Когато децата ми растяха, изключвах от ежедневието всичко, свързано с точно разпределено време. Знаете ли, да допринасяш за семейството си не трябва да е толкова стриктно организирано около даден час. Поемах задълженията по готвенето и слагането на масата, защото храната е важна за нормалното функциониране на семейството. Оттам нататък казвах: „Вие, сладури, трябва да си разпределите и да поемете бърсането на прах, чистенето с прахосмукачка…“ Всичко трябваше да е свършено преди уикенда и на моменти използвах леко изнудване, като им казвах, че когато си свършат работата, тогава ще получат привилегиите си да ги возя на срещи с приятели или където искат. Това премахваше стреса. И, разбира се, споделеното не означава, че е единственият правилен начин нещата да се случват. Правилно бе, че разбрахме защо нещо не работи и заедно стигнахме до решение чрез обсъждане, проведено по време на семейните ни срещи.

В.: Как таткото да изгради устойчив бащински авторитет у детето?

О.: Знаете ли, „авторитет“ е дума, която предполага да бъдеш ментор, силен лидер – а децата наистина искат родителите им да са герои. Смятам, че може да се случи, ако живеем морално, ако им даваме добър пример, ако се отнасяме към хората с уважение и ако дисциплинираме децата последователно, спазвайки семейните правила твърдо, но и приятелски. Тук „твърдо“ означава да следим нещата да бъдат свършени по начин, който не е личен. И ако се вгледаме в хората на лидерски позиции, те вероятно са имали пред себе си някой, който ги е уважавал, не ги е поставял на колене и не ги е потъпквал… по-скоро човек, на когото са искали да приличат. Затова смятам, че трябва да изграждаме едно достойно за уважение лидерство чрез подобни качества.

В.: Допринасят ли съществено съвременните анимационни филми за агресията сред децата и подрастващите? Ако да, какъв е начинът да се противодейства на това влияние?

О.: Честно казано, не знам кое е първо – кокошката или яйцето. Смятам, че хората, склонни към агресия, се възхищават на силните образи, които се появяват в историите. А хората създават тези истории, защото има пазар за тях… Не знам кое поражда другото, но ако детето ви е очаровано от този вид доминация и агресия, това е доста сериозен знак, че може да израсне като насилник/агресор…

Премахваме ли в такъв случай списанията и забраняваме ли филмите? Не, защото тогава показваме същото чрез родителските си действия; даваме предимство на доминацията, на властта на по-силния… Това е нещо, което вероятно трябва да се промени на по-глобално ниво…

В.: Как постъпвахте Вие в кратките мигове, когато сте усещали, че не сте успешен родител?

О.: Ха-ха!  Когато децата ми бяха малки и имах ужасен родителски ден, обикновено ги завеждах в парка или в мол, знаейки, че когато има други хора наоколо, няма да си позволя да им крещя :). Така понякога манипулирах ситуацията. Освен това се научих, че не можеш да върнеш думите си назад. Затова наистина се опитвах да не говоря и казвах: „Не мога да говоря сега! Остави ме, защото нищо хубаво няма да излезе от тази уста!“. И също, ако нещо не се беше развило според очакванията, просто казвах: „Вижте, имате ли против да повторим нещата?“ Излизах за 5 минути, за да се поуспокоя, влизах вкъщи и се опитвах да повторя нещата по различен начин…

Когато си дадеш време да овладееш емоцията чрез разходка или горещ душ, признавайки, че в момента не се държиш много правилно, по този начин моделираш у децата начин за регулиране на емоциите, защото всички ние изпадаме в такива моменти. А ако избухнеш наистина лошо, можеш да се извиниш искрено и да се опиташ да поправиш нещата. Също както ако детето ви бъде ударено или пък нагруби някого в училище, ще искате справедливост и ще се надявате хората да се почувстват излекувани.

В.: Българският психотерапевт Мадлен Алгафари казва, че „обещавам“, „обичам те“, „извинявай“ не са думи, а действия“. Какво е Вашето определение за обич, обещание, извинение?

О.: Определено съм съгласна с нея, че „обичам“ не е просто глагол. Думите сами по себе си са празни, ако не се отнасяш към някого по любящ начин. За мен да обичаш детето си означава безусловно приемане. И това трябва да го доказвате непрестанно.

Ако например децата излязат извън релсите и ви покажат най-лошата си страна – счупят лампа или получат лоша оценка, или… мисля си за онези деца, които се прибират у дома с новината, че са хомосексуалисти, транссексуални… Тези деца имат много ясна представа дали родителите им ще ги приемат, защото ги познават твърде добре, те знаят дали приемат различията у хората или са склонни да бъдат съдници, понеже подобно поведение не се проявява в отделни случаи – то е за цял живот. Затова ми се струва, че ще искаме да покажем на децата си, че сме широко скроени, приемащи, толерантни. Така те ще почувстват нашата безусловна любов и няма да се страхуват да ни споделят, ако страдат от хранително разстройство, ако са употребили наркотици и са станали зависими… Децата знаят, че ги обичаме, ако ни покажат най-лошата си страна и ние все още не сме се отдръпнали.

В.: В България методът Монтесори набира все по-гояма популярност. Смятате ли, че има общо между него и теорията на Адлер?

О.: Определено мисля така. Мария Монтесори и Адлер всъщност са се срещали. Те са говорили на един език: и двамата са уважавали детето и чувството за отговорност за собственото обучение, и двамата са считали това за доста съвместимо с развитието на детето. Но Адлер не е бил толкова по идеята „как да случим нещата“; тя е била обучител, докато той е бил психиатър.

Разликата между двата метода е, че при Монтесори-училищата се набляга толкова много на индивидуалното учене, че почти не се наблюдава колективно учене. А ако искаш да дадеш на детето умение да работи с другите, трябва да се увериш, че при Монтесори-обучението това ще бъде изпълнено. При някои деца подобен метод действа невероятно, но при други работи ужасно. Просто някои деца имат импулса да се учат и развиват самостоятелно, докато други просто не са такъв тип – да седят на килимчета и да се занимават самостоятелно…

Но, разбира се, това не означава, че не е добра образователна система! Просто както например в Канада имаме училища с двуезично обучение, някои от децата, преместени там, показват драстичен спад в резултатите, защото не могат да се справят с двата езика… Затова ми се струва, че не трябва да говорим за най-доброто училище, а за програмата, която пасва най-добре на отделното дете. А Монтесори-системата определено е сред онези, които препоръчвам на хората да проверят.

В.: Но възможно ли е да се комбинират и двата метода?

О.: Да, в Канада имаме Адлер-Монтесори училища, в които учителите са обучени по системата на Адлер и на Монтесори и използват двете системи – едната за управление на класа, а другата – при обучението на децата.

Лекциите на Алисън Шейфър ще се проведат утре от 9.30 часа в „Гранд хотел София“. Ако не успеете да ги посетите и да си закупите билети на място, можете да проследите лекцията ѝ в ИКЕА от 18 часа (на английски език, без преводач, необходимо е предварително записване през страницата на ИКЕА).

Интервюто взе: Вал Стоева