Великият дар на четенето на глас
Четенето на глас на децата има доказани предимства за умственото и емоционалното им развитие. Как изглежда това смятано за “старомодно” занимание в днешния дигитален свят и какви са предизвикателствата пред родителите, които все пак са решили да го практикуват?
Предлагаме ви една предизвикваща размисли статия, публикувана на сайта на The Wall Street Journal. Неин автор е Меган Кокс Гърдън, която пише за детски книги за Weekend Journal.
Първият път, в който четох на глас на децата си, завърши със сълзи. Беше задýшен юлски следобед преди 21 години и заедно със съпруга ми тъкмо бяхме изписани от токийска болница с първото ни дете, дъщеричка. Веднага щом влязохме в апартамента, чувствайки се несигурна за всичко освен за едно, занесох детето в приготвената за него малка стая, седнах на люлеещия се стол, който бях боядисала преди раждането, и започнах да чета на глас от книга с приказки. Гласът ми звучеше раздразнително и странно. Детето лежеше, без да разбира какво се случва. Слушаше ли ме дори? Дали да му показвам илюстрациите? Внезапно се почувствах абсурдно и започнах да крещя. Нещата бързо се оправиха, но, честно, що за маниак тръгва да чете „Пепеляшка” на новородено?
Четенето на глас вероятно винаги щеше да е важна част от семейния ни живот, но можеше никога да не придобие тази нотка на добронамерен екстремизъм, ако не беше влиянието на приятелката ми Лиса Уолфингър, която бе започнала с родителството няколко години преди мен. Именно тя ми показа, че четенето на глас може да стане чудесен прецедент дори в заети домакинства. Тя четеше на четирите си момчета всяка вечер, продължително и почти без да пропуска четене.
Помня как веднъж бяхме на вечеря у тях в Мейн, когато синовете ѝ бяха много малки. Докато си пиехме коктейлите, тя се извини и изчезна към горния етаж. Нямаше я толкова дълго време, че най-накрая някой попита съпруга ѝ дали няма някакъв проблем. „О, не” каза той. „Просто чете на момчетата.” Всякакво разочарование, което бяхме изпитали, че домакинята ни е изоставила, беше заменено от удивено възхищение, а при мен – и от решимост да направя същото за своите деца, ако някога имах такива.
Ами сдобих се, и то с пет, и от онзи пръв истеричен момент в Япония чета на глас на всички или на някои от тях общо взето всеки ден. Това е една от най-големите радости в семейството ни. Също така е и нарастващо мъчение. Мъчение, защото децата порастват и графикът става все по-зает. Защото е все по-трудно да вкараш литературни класики в главите на децата преди да изгледат холивудските версии. Защото самото детство бързо изчезва в омайната прегръдка на технологиите.
„Мисля, че в забързаността, врявата и заетостта на ежедневието, на хората трябва да им се напомня какво може да направи четенето на глас.” казва писателката Кейт ДиКамило, носителка на медал „Нюбъри” и защитник на четенето на глас.
Сгушването с децата и хубава книга отдавна е една от важните цивилизоващи дейности на семейния живот, почти магически начин за изграждане на топли приятелски чувства, споделени шеги и близко културно разбирателство. Безспорно днес има нещо старомодно в това възрастен и едно-две деца да стоят на тишина, нарушавана само от звука на един-единствен глас. Но пък колко уютно, колко невероятно прекрасно е това!
За разлика от технологичните устройства, които разделят семейството, като притеглят всеки член в негова собствена виртуална реалност, великите истории привличат хора от различни възрасти един към друг, емоционално и физически.
Когато децата ми бяха малки, често им четях, докато най-голямата ми дъщеря беше завита до мен, момчето ми – провесено като пантера наполовина през раменете ми и наполовина през облегалката на дивана, малката ми дъщеря беше седнала на коленете ми, а бебето лежеше в скута ми. Ако минавахме за пореден път през „Островът на съкровищата”, класическия приключенски роман на Робърт Луис Стивънсън, съпругът ми също идваше да слуша, изтягаше се на пода по костюм и вратовръзка и шъткаше на децата, когато започнеха да разиграват вълнуващите части.
„Отпускаме се, когато някой, когото обичаме, ни чете приказка,” казва ДиКамило. „Съществуваме заедно, в малко кръгче светлина и топлина.”
Удоволствието да слушаш приказка, прочетена на глас, не е само за малките. Дори тийнейджърите (и съпрузите) ще се заслушат, ако е написана добре. Затова е срамота, че в много семейства родителите четат на децата само докато станат достатъчно големи, за да могат да четат сами. В добрите стари дни (да кажем, преди десетилетие) това е създавало модел за цял живот. Четенето на глас е било важна врата, красива сама по себе си, но и въвеждаща в по-големия свят на книгите. Приемало се е, че дете, научено да обича приказките, докато ги слуша, ще се превърне в дете, което с желание ще се насочи към по-сложни текстове за самостоятелно четене.
За жалост, това предположение вече не се прави толкова лесно. В епоха, в която екрани от един или друг вид са навсякъде, е по-важно от всякога да четем на глас толкова често и продължително, колкото децата биха слушали.
Без постоянни опити от страна на възрастните, много деца няма да си направят труда да минат през тази врата. Познавам страстен млад читател, който спря да поглъща роман след роман за удоволствие за почти четири години, след като се сдоби с лаптоп. В нашето семейство въвеждането на електронните забавления при всяко от децата става във все по-ранна възраст. Надявам се, не защото аз съм безотговорна майка, а защото в такава посока върви културата. Ако насочването към YouTube, Instragram и Hulu е факт в нашето домакинство – място, обсебено от книги и препълнено с невероятно разнообразни томове, благодарение на работата ми като критик на детски книги – то какво ли е другаде?
Технологиите са „деформирали детството на синовете ми” мрачно отбелязва една приятелка. И тя, и аз имаме деца, родени във времето преди и след масовото навлизане на компютърни устройства, преди и след прилива на „онлайнизъм” – измислена дума, притеснително близко звучаща до онанизъм, и вероятно с причина – и тя забелязва обезпокоителна разлика в медийното насищане на 17-годишния ѝ син и 13-годишния му брат. По-малкото момче е имало по-малко време да расте без пиксели и това си личи.
Много деца, изправени пред избора между книга и интернет, избират интернет. Изследвания върху медийното потребление го потвърждават. Но ако изборът е между скролване из предварително изработени светове и получаването на внимание от отдаден възрастен, разказването на истории от истински човек може да победи.
Британи Болдуин, писател на речи във Вашингтон, помни как баща ѝ дълго четял „The Yearling” и „Хобит” на нея и братята и сестрите ѝ в дома им в Хюстън.
„Имаше нещо в слушането, което не само ни помагаше да сме съсредоточени, но и вкарваше историята в умовете ни дотолкова, че започвахме да я сънуваме”, разказва тя за дните преди интернет. „Спокойното слушане на развитието на историите“, добавя тя, „ми даде поглед към неща отвъд видимото.”
Моят модел за подражание, Лиса, изчезващата домакиня, която всъщност е филмов продуцент и заради това не е просто машинален враг на екрана, отбелязва:
„Мисленото създаване на светове е като мускул, който трябва да се тренира. Днес на децата им се дава наготово визуално повествование, затова те нямат причина да затварят очите си и да си представят света, да си представят какви биха били тези хора, дрехи, миризми и пейзажи.”
Именно поради тази причина, докато децата бяха малки, всячески се опитвах да изпреваря Дисни и другите добронамерени кино-гиганти, филмиращи класически детски произведения. Не е задължително филмовите адаптации да са лоши, но наистина имат склонността да колонизират мозъка. Исках децата ми да изграждат крайно чудати, прекрасно особени истории като „Алиса в Страната на чудесата”, „Питър Пан” и „Мечо Пух” в собствените си глави, сами за себе си, преди да възприемат анимираните версии.
Беше ми трудно и ми става все по-трудно. За един второкласник, който е прекалено малък да се справи с книгите за Хари Потър, е почти невъзможно да не ги изгледа на екрана, или поне части от тях, и така да си представя Маги Смит като Професор Макгонъгол още преди да е отворил първия том от поредицата. Фактът, че Холивуд адаптира литературата за деца от самото си начало – вземете, например, Шърли Темпъл в „Малката принцеса” (1939) – ни напомня, че надпреварата с машините предшества създаването на iPad-а.
Но почакайте, чувам всеобщия възглас: „Че какво му е толкова лошо на iPad-a?” Ами онези интерактивни книги с приказки, които и малки дечица могат да си „четат”? А аудиокнигите? И те ли са лоши? iPad-ът и аудиокнигите може да имат своите предимства, но те нямат топли ръце, няма да се засмеят на шегата ви, и не знаят нищо за, нито пък се интересуват от, конкретното дете.
Записаните приказки, например, не могат да отговарят на въпроси или да наблюдават объркването на детето, нито пък знаят кога да направят пауза и да обяснят какво е, например, „бакър”. Със сигурност и няма да повторят брилянтните обиди на господин Жабок на слушателя, който иска да ги запомни. (Един от най-щастливите ми моменти като майка беше да дочуя как едната ми дъщеря доволно обявява другата за „обикновена, простовата, дебела лодкарка”, което беше триумфално доказателство, че им чета Кенет Греъм).
И възрастни, и деца губят нещо, когато не им се чете на глас.
Загубата за децата е страшна – прекрасните илюстрации, които няма да видят, трудните думи, които може никога да не чуят, вълнуващите приключения, които никога няма да изживеят.
Възрастните също губят – те изпускат скъпоценния момент на неразривна връзка и доста глупави забавления (бащата на един приятел четеше „Щастливият лъв” с провлечения глас на Джон Уейн), както и възможността да предадат нататък своите литературни любимци. Мария Татар, професор в Харвард, се сеща за Уилям Уърдсуърт в контекста на предаването на любими истории: „Каквото ние сме обичали / други ще обичат, и ние ще ги научим как.”
Освен това, да четете на деца ви дава билет за връщане през вратата към истории, към които възрастните иначе рядко се връщат: приказки и скандинавска митология, героичния епос за Одисей и Беоулф, дори неочаквано объркващите приключения на децата, които се оказват с Мери Попинс като бавачка. (Уолт Дисни остави много неща извън филма.)
За 45 минути или час възрастните могат да дадат на децата и на себе си незаменим дар, културна основа, интерес към езика, участие в богатата история на разказването на приказки. Не отнема толкова време, нали? След това ще има достатъчно време всички пак да са онлайн.
Превод: Ния Василева
Вал Стоева от “Детски книги” вече над година ежедневно чете на глас детски книги на сина си Даниел като част от проект “Експериментът”. В рамките на проекта тя ще следи реакциите на Дани към книжките, развитието му по отношение на речта, а по-късно и на желанието му за четене. Ако и вие сте включили четенето в живота на малчуганите си, непременно ни разкажете за вашите семейни читателски практики на editors@detskiknigi.com.