Живот с аромат на вафлено сърце
15.08.2016

Гарантирано ще чуете прекрасни отзиви за книгата на Мария Пар “Вафлено сърце” (изд. “Изида”). Характеристики като “явление в съвременната литература”, “шедьовър” и “новата Астрид Линдгрен” определено поставят много високо летвата за което и да било четиво, затова подходих с известни резерви към произведението на 33-годишната авторка.

Сега, 191 страници по-късно мога да заявя с ръка на сърцето, че всяко изброено по-горе определение е абсолютно обосновано. От лудориите в стил “Емил от Льонеберя” до интересните разсъждения на главния герой за живота и приятелството, книгата “Вафлено сърце” ще трогне не само малките, но и по-големите читатели, предлагайки на вниманието им едно пътешествие през детството, изпълнено с аромат на “вафлено сърце”.

Главният герой Триле живее със семейството си в малкото рибарско селце Кнерт Матилде. Всъщност името му е Теобалд Родрик Даниелсен Ютергорд (прекалено гръмкоиме за едно дете, нали?), но за щастие всички го наричат просто Триле. Момчето дружи със съседското девойче Лена, което по щуротии не отстъпва на Пипи и Емил от Льонеберя. Лена е слабичка, има зелени очи, седем лунички на носа и е единственото момиче в класа на Триле. Двете деца са неразделни, като Триле си мечтае Лена да му признае, че той е най-добрият й приятел, а Лена се надява да си намери татко.

Двамата преминават през различни преживелици: предизвикват фурор на празника на Свети Ханс, когато гасят вещицата с оборска тор; организират игра на Втората световна война, основават старчески дом за коне и дори пускат обява “Търси се татко”, който трябва да обича варено зеле. Идеите почти винаги са на Лена, а конското почти винаги е за Триле, макар че той май няма нищо против, стига Лена да му е приятелка.

В щуротиите двете деца често намират поддръжници в лицето на дядото на Триле и на баба – леля. Дядо умее да прави куп нарушения на родителските забрани, да вози децата в коша на мотора си и дори да им помогне да спасят крантата от хълма от ужасна смърт. Баба – леля  пък не само е сестра на дядо, но е много мила и умее да пече най-вкусните вафли на света. Тя притежава картина на Исус, пред която се моли и не се страхува от нищо.

Книгата е изпъстрена с доста смешни случки като например решението на Лена и Триле да възпроизведат историята за Ной, но не с ковчег, а с катер. Естествено, никак не е лесно да отмъкнеш катера на чичо Тор и да го напълниш с юници, зайци, кокошки и разни други гадинки. И все пак едва ли може да се сравни с двойното мозъчно сътресение, летящите кокошки и битката на баби и дядовци.

Забавните моменти в историята на двете деца авторката е балансирала с истински тъжните неща от живота, за които избягваме да говорим с децата, но те повече от всеки друг сякаш имат правото да знаят. Едно от тези неща е срещата със смъртта, която е “почти като снега. Никога не знаеш кога ще завали, въпреки че най-често се случва през зимата”. Тъжно е да се разделиш с някой близък като баба – леля например, но животът трябва да продължи, а децата имат правото да знаят какво е смъртта, за да не живеят в непрекъснат страх от недомлъвките на възрастните. Другото най-тъжно нещо е да загубиш най-добрия си приятел, който дори да не ти каже, че заминава надалеч и те оставя съвсем сам. Това се случва с Триле, когато Лена заминава с майка си в града. Как се превъзмогва подобна загуба и може ли все пак приятелството на две деца да промени плановете на родителите им?

Истината е, че животът продължава така, както е предопределено. Затова най – добре да си опечеш вафлени сърца, да се усмихнеш и да ги споделиш с приятели!

Книгата “Вафлено сърце” е чудесен пример за особеното очарование, което носи в себе си скандинавската литература, представяйки нещата от живота такива, каквито са – без излишни словоизлияния, без розови очила – само и единствено истината, която децата търсят и желаят да получат от нас. До голяма степен творбата на Мария Пар ми напомня за “Книга за Хюго и Юсефин” на шведската писателка Мария Грипе и не се съмнявам, че младата норвежка писателка ще ни изненадва приятно с още много чудесни книги.

Не пропускайте и ревюто на Краси Проданов за книгата, както и това на Лора за “Туне Глимердал” – другата книга на Мария Пар.

Автор: Вал Стоева




FACEBOOK КОМЕНТАРИ

Вашият коментар