Гарантирано ще чуете прекрасни отзиви за книгата на Мария Пар “Вафлено сърце” (изд. “Изида”). Определения като “явление в съвременната литература”, “шедьовър” и “новата Астрид Линдгрен” определено поставят високо летвата за което и да било четиво, затова подходих с известни резерви към произведението на норвежката писателка.
Сега, 191 страници по-късно мога да заявя с ръка на сърцето, че всяко изброено по-горе определение е абсолютно обосновано. От лудориите в стил “Емил от Льонеберя” до интересните разсъждения на главния герой за живота и приятелството, “Вафлено сърце” ще трогне не само малките, но и по-големите читатели, защото предлага пътешествие през детството, изпълнено с аромат на “вафлено сърце”.
Какво ще откриете в книгата?
Главният герой Триле живее със семейството си в малкото рибарско селце Кнерт Матилде. Всъщност името му е Теобалд Родрик Даниелсен Ютергорд (прекалено гръмкоиме за едно дете, нали?), но всички го наричат просто Триле. Момчето дружи със съседското девойче, Лена, което по щуротии не отстъпва на Пипи и Емил от Льонеберя. Лена е слабичка, има зелени очи, седем лунички на носа и е единственото момиче в класа на Триле. Двете деца са неразделни, като Триле си мечтае Лена да му признае, че той е най-добрият й приятел, а Лена се надява да си намери татко.
Двамата преминават през различни преживелици: предизвикват фурор на празника на Свети Ханс, когато гасят вещицата с оборска тор; организират игра на Втората световна война, основават старчески дом за коне и дори пускат обява “Търси се татко”, който трябва да обича варено зеле. Идеите почти винаги са на Лена, а конското почти винаги е за Триле, макар че той май няма нищо против, стига Лена да му е приятелка.
В щуротиите двете деца често намират поддръжници в лицето на дядото на Триле и на баба-леля. Дядо умее да прави куп нарушения на родителските забрани, да вози децата в коша на мотора си и дори да им помогне да спасят крантата от хълма от ужасна смърт. Баба-леля пък не само е сестра на дядо, но е много мила и умее да пече най-вкусните вафли на света. Тя притежава картина на Исус, пред която се моли и не се страхува от нищо.
Книгата е изпъстрена с доста смешни случки, например решението на Лена и Триле да възпроизведат историята за Ной, но не с ковчег, а с катер. Естествено, никак не е лесно да отмъкнеш катера на чичо Тор и да го напълниш с юници, зайци, кокошки и разни други гадинки. И все пак, едва ли може да се сравни с двойното мозъчно сътресение, летящите кокошки и битката на баби и дядовци.
Мария Пар е балансирала забавните моменти с истински тъжните житейски уроци, за които избягваме да говорим с децата, но те повече от всеки друг сякаш имат правото да знаят. Такава тема е срещата със смъртта, която е “почти като снега. Никога не знаеш кога ще завали, въпреки че най-често се случва през зимата”. Тъжно е да се разделиш с някой близък като баба-леля, но животът трябва да продължи, а децата имат правото да знаят какво е смъртта, за да не живеят в непрекъснат страх от недомлъвките на възрастните.
Другото най-тъжно нещо е да загубиш най-добрия си приятел, който дори не ти е казал, че заминава надалеч и те оставя съвсем сам. Това се случва с Триле, когато Лена заминава с майка си в града. Как се превъзмогва подобна загуба и може ли все пак приятелството на две деца да промени плановете на родителите им?
Истината е, че животът продължава така, както е предопределено. Затова най-добре да си опечеш вафлени сърца, да се усмихнеш и да ги споделиш с приятели!
“Вафлено сърце” (изд. “Изида”) е чудесен пример за особеното очарование, което носи в себе си скандинавската литература, която представя нещата от живота такива, каквито са – без излишни словоизлияния, без розови очила – само истината, която децата търсят и желаят да получат от нас. До голяма степен творбата на Мария Пар ми напомня за “Книга за Хюго и Юсефин” на шведската писателка Мария Грипе и не се съмнявам, че младата норвежка писателка ще ни изненадва приятно с още чудесни книги.
Прочетете още отзиви за книгите на Мария Пар: “Вафлено сърце”, “Туне Глимердал”, “Вратарката и морето”, “Батко”.
