Защо пиша за деца? Михаел Енде
В рубриката „Книжен прашец” продължаваме да откриваме и да Ви представяме малко поостарели и позабравени, но изключително интересни и ценни интервюта с популярни детски писатели, публикувани преди много години в специализираната ни периодика за детските книги. След Астрид Линдгрен е ред да Ви запознаем с размислите и на Михаил Енде защо пише за деца. Приятно четене!
Защо пиша за деца? Михаел Енде*
Защо пишем за деца? Аз не съм нито литературен експерт, нито философ на културата. Не съм дори и специалист по проблемите на международната детска литература и нищо от това, което ще ви кажа, няма да има претенциите да бъде общозначимо. Това ще е просто отговорът на един човек на този въпрос. Аз не съм и добър оратор, а само разказвач.
Добре, тогава защо аз пиша за деца? Аз въобще не пиша за деца. Като казвам това, имам предвид факта, че никога не мисля за децата, докато работя; никога не се замислям как трябва да формулирам моите мисли така, че децата да ме разберат; никога не избирам или не отхвърлям някаква тема, защото е подходяща или неподходяща за деца. Колкото и красива да е тази обърната фраза, тя също изпуска нещо от истината, защото аз не пиша без спомените и мечтите на моето детство. Детето, което някога бях, е все още живо днес в мен и няма пропаст на възрастта, която да ме отдели от него; в душата си аз чувствам, че съм същият човек, такъв какъвто бях и преди. В този смисъл, с окото на моето съзнание мога да уловя психологическите бразди по неговото чело и мърморенето на неговото сърце: „Погледни го, той никога не успя да порасне истински”.
А днес това се счита за една много печална грешка? Добре. Мога да събера длани и да изповядам, че вероятно така и не успях истински да порасна. През целия си живот съм отказвал да се превърна в онова, което днес наричат „добре приспособяващ” се възрастен. Това за мен означава да стана като един от онези, лишени от чар, многознаещи, целодневноработещи същества, обитаващи лишения от чар, многознаещ и всекидневно работещ свят на така наречените факти. Връщам се към думите на един голям френски поет, който написа: „Щом напълно престанем да бъдем деца, ние сме вече мъртви.”
Аз вярвам, че това дете все още живее във всеки един от нас, който не се е превърнал в тотален прозаик, в човек, който не е творец. Вярвам, че всички големи философи и мъдреци, останали без възраст, просто си задават наново въпросите от детството: „Откъде идвам? Защо съм тук? Къде отивам? Както е значението на живота?” Вярвам, че произведенията на великите писатели, артисти, музиканти произлизат от играта на вечното и божествено дете, което е в тях – дете, което живее във всекиго от нас, без значение дали сме на девет или на деветдесет години; детето, което никога не погубва способността си да се учудва, да задава въпроси, да изпитва вълнение; което е ранимо и открито, което страда, търси уют, изпитва надежда… и което въплъщава нашето бъдеще до сетния ни час.
Заради това дете, което живее в мен, и заради онези деца, които са у всички нас, аз разказвам приказки. Каква по-добра причина може да има, за да свършиш нещо? С други думи – докато работя, не се ръководя от дидактически или педагогически принципи. Дал съм на моите книги тази видима форма само поради поетични и артистични причини, но нито един писател или поет няма да се осмели да използва в книгите си дума на учудване, подражавайки на дете, без да рискува да получи пренебрежителното определение „детски автор”. Смисълът на това определение препраща детските книги в по-ниските сфери на литературата, ако въобще може да се нарече литература написаното от хора, на които им липсва таланта да пишат за възрастни. И така – това широко разпространено печално схващане не води до нищо друго, освен в най-добрия случай до плачевно ниското равнище на артистично разбиране у тези, които го поддържат и които са дотолкова глупави, че го разгласяват публично.
Вие вероятно си спомняте известния афоризъм на Фридрих Ницше: „Във всеки мъж живее едно дете, което иска да играе”. Разрешете ми просто да направя една бегла корекция на големия женомразец и да кажа: във всеки човек има едно дете, което иска да играе.
Честно и без да се смущавам, признавам, че истинската движеща сила, която ме кара да пиша, е удоволствието, получено от свободната и безпрепятствена игра на моето въображение. С всяка нова книга се впускам в пътешествие, по неизвестно направление, в приключение, пълно с препятствия, на които никога досега не съм се натъквал. То събира изживяванията, мислите, идеите, които преди това не са ми били известни. Приключение, от което накрая ще изляза като нов човек, различен от този, който съм бил в началото. Този вид игра може да бъде играна само ако нямаш конкретна цел в ума си, защото ако знаеш или планираш предварително къде ще ни отведе приключението, това значи то въобще да не се случи.
Например бях започнал да пиша „Безкрайна история” (известна у нас като „Приказка без край”, бел. ред.) и бях тръгнал с моя малък главен герой Бастиян в дълга одисея през фантастиката. Аз лично нямах ни най-малка представа къде ще намеря вратата, която да ни изведе от фантастиката и да ни върне към нормалното съществуване. Трябваше да придружавам Бастиян от епизод в епизод и въпреки това веднъж се отчаях, че няма да мога да намеря вратата въобще. Но отново и отново си казвах: „Фантастиката не е капан”. Вярвайки, че решението ще се появи в нужния момент, се подготвях, играех честно и постоянно по правилата, които аз самият бях измислил. Понякога неувереността ме довеждаше до предела на моята смелост и издръжливост. Това е преувеличено, разбира се, но с тази история аз наистина се борех за моя живот и всеки, на който това е познато от творческия процес, ще разбере какво означава моята изповед. Едва в предпоследната глава, едва когато най-накрая Бастиян остави пред Атрею символа на Месечка – детската принцеса, отричайки се от цялата сила на фантазията, аз разбрах, че този символ е и вратата, която води обратно към човешкото битие.
Но какво наистина представлява тази игра на свободното творчество? Не е ли това идеалното прекарване на времето, интелектуален лукс? Или това е една от най-дълбоките необходимости на човешкото съществуване, без която ще престанем да бъдем хора? При това положение мога да разстеля пред вас дълъг килим от внушителни доказателства, от много векове и култури, всички във възхвала на спонтанната игра като истинско владение на човешката свобода и достойнство. Мога да започна с „йонна плато: и да я завърша с известното мото: „Аз не търся никъде. Аз намирам”. Дори и творецът на този свят е съзидал природата в дух на игра. Защото никой не е в състояние да ме убеди, че безкрайното разнообразие на форми и цветове в животинския, растителния и минералния свят е произлязло само от желязната необходимост за оцеляване и приспособяване.
Играта дотолкова, доколкото тя си остава игра – не бива да бъде морализаторска. В основата си тя е морал, който може да се каже, че превишава всички морални категории. Когато играем шах или изпълняваме някаква музика, играем на криеница или отгатване, въпросите на морала никога не се поставят, защото играчите се придържат към правилата и играта остава само игра. Който наруши правилата на играта, разваля самата същност на играта, обърквайки различните равнища на действителност и игра…
Вие знаете, че живеем в идеологически век, във време, когато всеки иска да наложи своите възгледи и мнение на другия, да го убеди, да поспори. Но да вземем брътвежа и шумотевицата, обикновено те са тези, които така усърдно се разгласяват, че се „изгубват в критиката”. Факт е, че изкуството и поезията имат най-вече терапевтична функция, защото истинската поезия и изкуство са родени от единството на интелекта, сърцето и чувствата. Те пресъздават това единство в ума на получателя, като му връщат отново целостта, което в края на краищата, е оригиналното значение на думата „лекувам”. Когато излизате от добър концерт, вие не сте станал по-мъдър отпреди, но сте изпитали нещо, което е възвърнало вашата цялост, излекувало е у вас нещо, което преди това е било разединено.
Това е точно тази връзка между спонтанната игра и красотата, на която Фридрих Шилер посветил своето известно есе „Писма за естетическото възпитание на човека”. От тогава никога нищо по-интелигентно не е било писано по този въпрос и съвременното изкуство и литературата биха били несъмнено по-добри днес, ако хората, които са въвлечени в тази работа, се заемат сериозно да изучат това произведение.
Размислите на Шилер намират кулминационен изказ в куриозното, изглеждащо парадоксално на пръв поглед предложение, което в същото време и събира неговата непрекъсната линия на мисълта: „Човек трябва да играе само с красотата, но трябва да играе с красотата.”
Какво означава това? Цената на спонтанното изкуство, а оттук на изкуството и поезията, което за Шилер представлява играта в нейната най-висока форма, е определена от красотата. Защото красотата и само красотата е това, което и облагородява, и лекува, освобождава ни от ограниченията на човешкото, от границите на интелекта и морала. Красотата ни освобождава и това представлява за Шилер висша етична норма. Обаче той продължава – само там, в необременената игра, вълшебната пръчка на красотата има право да царува неограничено. Отделена от контекста на играта, красотата като превъзходна категория непременно ще стане антихуманна…
… И така стигнах до четвъртата и последна стъпка в хода на моите мисли. Трябва да ви кажа защо пиша за деца или защо пиша въобще? Моят първи отговор бе за безпричинната игра на въображението, това създаде вълшебната пръчка на красотата, която в замяна на това ни заведе в света на загадките и чудесата. Ако мога да се обърна към тези три точки в моя поетичен компас, ще мога да открия и четвъртата – хуморът.
Сами виждате, че всичко, което казах досега, може, въпреки нашите намерения, да ни подведе към догматизъм. Може да превърне писателя в някакъв индийски проповедник или в таен пророк за нашите читатели. Това обаче означава, че той е работил със средства, различни от тези на изкуството. Той няма да бъде нищо друго, освен един пропагандист на неговата идея, защото неговата поезия ще му служи като опаковка. И точно това аз искам да предотвратя.
Единственото нещо, което може да ни спаси от това положение, е хуморът! И тук също е ясно, че никога няма да намерим изчерпателна дефиниция за хумора. Хуморът също никога няма да може да бъде премерен или да бъде определено количество. Ние дори нямаме начин, по който да го изпитаме. Той се изплъзва от целите и задачите. Никога не може да бъде фанатичен или догматичен. Той винаги е хуманен и добродушен. Хуморът е това разположение на духа, което ни дава възможност да приемаме без горчивина нашата собствена неспособност, да не гледаме толкова сериозно на себе си, да забелязваме у другите неспособността с усмивка. Хуморът не прилича на мъдростта, но те са много близки.
И накрая, след като по принцип говорим за детската литература или за детето във всеки един от нас, аз съм сигурен, че няма да ви кажа нищо ново като добавя, че децата към нищо друго не са така чувствителни, както към истинския хумор. Хуморът им показва, че ние си признаваме грешките и слабостите, за съжаление ние се обичаме точно заради нашите грешки и слабости. И това – аз вярвам – затваря кръга и ни връща обратно към отправната точка – спонтанната игра. Стоножката може да танцува отново.
Интервюто с Михаел Енде е публикувано за пръв път у нас в бр. 2 от 1988 г. на сп. „Деца. Изкуство. Книги”. Преводът от англ. език е на Поля Станчева и е адаптиран за нуждите на сайт „Детски книги“.
Върху материала работи: Катя Кирилова
e-mail: k.kirilova@detskiknigi.com