В рубриката “Вълшебници” писателката Юлия Спиридонова ни среща с едни от най-емблематичните писатели, редактори и илюстратори на детски книги от 70-те и 80-те години на XX в. Вярваме, че информацията ще бъде особено полезна на съвременните автори, редактори, издатели и илюстратори. Вълшебниците припомнят любими заглавия на порасналите читатели, а децата могат да открият скрити книжни съкровища.
Юлия започва работа по събирането на материал за статията за Кирил Божилов (1932–2023) през 2023 година, като изпраща картичка, защото разполага единствено с неговия адрес. Уви, картичката пристига късно, след кончината на писателя. Дъщерята на Божилов, Галя, предоставя достъп до личния си архив, където Юлия Спиридонова открива мемоарните записки, които виждат бял свят в настоящата статия. Изказваме благодарности на Галя Божилова за предоставения достъп.
Детство
Роден съм в село Лечèвци, Кюстендилско. Моето детство беше волно, макар и бедно; не за залък хляб бедно, а ощетено от ония духовни глътки, с които са били сити други наши връстници.
Капнали от умора, родителите ни заспиваха преди нас, но ние си откривахме приспивни песни: славеевите възторзи, ритъма на капчуците, свиренето на лудуващия вятър в комините, мъркането на котките край бумтящата печка, бученето от устремно придошлата река, мързеливото пролайване на сепнало се от нещо куче. И в душите ни лека-полека се всаждаше привързаност към всичко наше: дом, село, традиции, жилавата твърдост на езика ни…
Първите книги
Първите български печатни думи прочетох шестгодишен – сам, на глас и на срички в книжки на библиотеките “Древна България”, “Велики българи” и “Историческа библиотека”. Още ги пазя.
Моят татко беше учител. Първата му работа, когато се преселихме в София, беше да ме заведе в книжарница. Вътре – чудо невиждано от мене: две стени отдолу догоре с дървени рафтове. По рафтовете – книги, книги.
Татко купи тетрадки и учебници за мен и за сестра ми и ме подкани:
“– Сега си избери една книга.”
Гледах, гледах и посочих “Ян Бибиян на луната. Невероятните приключения на едно хлапе”. На село вече бях чел от Елин Пелин “Дядовата ръкавичка”. Винаги най-много щях да обичам неговото творчество.
После татко ме хвана за ръка, качихме се на трамвай, слязохме и ето ни пред една ниска сграда: Красноселското читалище. И тук – книги, но “позастарели”. Татко избра три книги – все исторически, помня само една: “Нещастна фамилия” от Васил Друмев.
Още същия ден прочетох “Нещастна фамилия”. Чета и роня сълзи. Книгата трябваше да върна след 15 дни, пък толкова ми се искаше да я имам и аз. И се сетих: взех една от новите си тетрадки и започнах да я преписвам – дума след дума, с всичките точки и запетайки, а сълзите ми капят по написаното. Зацапваха го, но аз пишех, пишех…
По пътя към писателската професия
Когато се преселихме в София, вече бях четвъртокласник. Имах прекрасна учителка – Зора Попова. Един ден учителката ни каза да направим съчинение за есента. Аз друга есен не познавах, освен есените в моето селце Лечèвци. Написах как събираме от градините пипер, картофи, боб, царевица, как берем ябълки и круши, как пълним зимниците със зимнина; пишех и с длан бършех сълзите си. На другия ден учителката ни върна тетрадките и ми каза:
” – Написал си го като писател. Да, деца, вече знаете стихотворения от нашия голям поет Кирил Христов. А вашият нов съученик Кирил, ще видите: той пък ще стане писател белетрист.”
Ушите ми пламнаха от похвалата, не знаех какво значи белетрист, но незнайно щастлив си помислих: “Щом учителката казва, може би ще стана белетрист?”
Спомени за Емануил Попдимитров
Емануил Попдимитров беше първият писател, който имах щастието да срещна. Бях още съвсем малък, с татко бяхме отишли до Средорек, нашата междуселищна чаршия. Вдигна се пушилка, на площада спря междуселският раздрънкан автобус. Слезе само един човек: белокос, усмихнат.
С татко се ръкуваха, поприказваха си нещо. Белокосият господин ме щипна по бузата и със закачливо, пожелателно: “Юнак да пораснеш!“ си взе багажа и тръгна.
” – Това е поетът Емануил Попдимитров, запомни го!” – каза ми татко. Аз вече знаех наизуст неговото стихотворение “В тишината на гората”.
А поета го чакаше баща му – дядо поп, с два оседлани коня. Той се качи на белия кон, вдигна шапката си към нас. И двамата конници запрепускаха по прашния път, покрай раздумчивата с ромона си Кобилска река. Може би при някои от тези пътувания – ту през припеци, същински пъстри фусти на гората, ту през загръдката от хладна сянка на буките, поетът с възобновен копнеж и мъжка влюбчивост си е доподреждал мисли – толкова земни, ясни, картинни:
В тишината на гората
бърз поток се пени,
хлад полъхва от листата,
от води студени…
И пак: все нагоре, към родната къща.
Родната къща на Емануил Попдимитров била до самата граница, на крачки от нея. Другите махали на селото остават оттатък границата: подарени от Велики сили на друга държава. Чак до смъртта си поетът щеше да изстрадва – с парещо слово, тази непростима жестокост.
“Родна реч” и първите стъпки на обичани писатели
Още като студент ми провървя: тук-там бяха отпечатвани мои репортажи и статии, разкази и рецензии, дори фейлетони. Когато завърших университета, вече си бях втълпил огромното желание: да работя в редакция. В късната златиста есен на 1956 г. в редакцията на новото списание “Родна реч” ме посрещна създателят му Тончо Жечев. Той посочи куп изписани листове:
” – Това са ученически творби, четени по Радио София. Дадоха ни ги “на заем”. Твоята задача е да подбереш най-добрите за първия брой на списанието. Рубриката ще се казва “Първи стъпки”.
Започнах да чета творбите на учениците, четох ги втори, трети път… Най-впечатляващи бяха разказът “При изгрев” на бъдещия голям поет Матей Шопкин, тогава ученик от Строителния техникум на Велико Търново (написан със зелено мастило). И три стихотворения на Лиляна Михайлова, абитуриентка от град Пловдив, бъдеща блестяща белетристка и отлична сценаристка на игрални филми.
Подготвихме първата книжка, корицата беше нарисувана от Борис Ангелушев. “Първи стъпки” се превърна в моята главна грижа. Тръгнах из училищата в цялата страна: да откривам литературни кръжоци, да се срещам с даровити ученици. Започнахме да получаваме и техните ръкописни писма. Писмата все повече се увеличаваха. Така заявиха своите имена Александър Шурбанов от София, Тошо Лижев от с. Стражица, Петя Цолова от Търговище, Григор Ленков от с. Опицвет. През следващите години в “Първи стъпки” сякаш поникнаха нови и нови имена, все на бъдещи уважавани български творци. Ще спомена поне някои от тях: Екатерина Йосифова, Биньо Иванов, Калин Донков, Георги Константинов, Здравко Недков, Симеон Хаджикосев, Димитър Ценов, Ваня Петкова, Петър Герасимов, Нина Андонова…
За мъдростта и ценните съвети
За поредния ни семинар на “Родна реч” поканихме за събеседник и Емилиян Станев. Той прие. Голяма изненада и за учениците: пред тях застана самият Емилиян Станев. И до края стоя прав…
Говори тихо, бавно, със затаено въодушевление. Започна с гордостта ни, че имаме собствена писменост, че българският ни език е същинска съкровищница. За съжаление, във всекидневното си общуване ползваме смущаващо малко думи. А думите са като доверчиви птички, внезапно кацнали на ръката ни. Не умеем ли да ги задържим, отлитат. Пък в родния ни език те са впечатляващо много. Дълг именно на творците е да ги откриват.
Да не забравяме и значението на представките и наставките, на предлозите и съюзите, дори на причастията. Нека да си припомним, например, представката “по”. Какъв нежен нюанс придава тя: “говорихме – поговорихме”. Или “набрах – понабрах”. Или “боли – наболва – понаболва”. И така нататък.
Във всяка изказана от Емилиян Станев мисъл – лъх от обичта му към българския език! А младите творци понабраха, не, набраха си мисли, които само той можеше да им каже – толкова въздействащи и нужни за техните първи страници.
Аз също си набрах – за своите първи книги. Още като студент бях започнал да предлагам свои разкази. Така се запознах и работих с Ран Босилек, с Цветан Ангелов, с Йордан Радичков, от които получих толкова ценни съвети и напътствия!
Ангел Каралийчев редактираше книгите за деца в издателство “Български писател”. Вежливо прие за прочитане и мой ръкопис – сборника с разкази “В снежната тишина”. Най-лиричният български белетрист вложи толкова топлота и лиричност в напътствията си към един млад автор!
Голяма подкрепа получих и от Атанас Далчев. Не намирам ония цветни думи за букет, който да поднеса пред паметта му – като благодарност за оня букет от думи, които ми даде в моя старт в литературата за деца.
Произведенията за деца
Първата ми книга, “Другари”, излезе през 1961 г. Беше сборник с разкази. Извикаха ме в издателството, където ме посрещна литературният критик П. Д.
“– Става въпрос само за разказа “Ицо Гълъбарчето” – строго ме погледна той. – Слушай, Кириле, напоследък има повик към Пионерската организация пионерите да отглеждат кокошки. Ние не можем да не се съобразим с този повик. Ето защо седни и преработи разказа си така, че героят ти Ицо, вместо гълъби да отглежда кокошки!”
От кокошките ме спаси писателят Емил Коралов, по онова време редактор в издателството. Ако не беше неговата намеса, кой знае кога щеше да излезе първата ми книга…
След “Другари” излязоха още много мои сборници с разкази за деца: “Знаменити момчета”, “Чудната уличка”, “Зъбчето” и още, и още. Написах и няколко повести – “Искаш ли да избягаме”, “Веселите очила”, “Приятели мои, мои чудесни приятели” и др., романът “И пак тръгни, момче”.
През 1971 година започнах работа в списание “Пламъче”. Един ден в редакцията получихме необикновено писмо. Пишеше ни момиче от Асеновград – кратки и динамични редове, сякаш бяха телеграма-мълния: “Пиша ви по въпрос, който е много важен за мен. Влюбих се! Аз съм в седми клас и за пръв път в живота си се влюбих! Пишете какво да правя. Пишете незабавно!”
В редакцията нямахме специалист по влюбванията. Решихме да публикуваме писмото, нека на момичето отговорят нейни връстници. Те най-добре познават тези вълнения, своя доверчив и едновременно с това силно подозрителен свят. Пристигнаха първите отговори, на листове от тетрадки ни пишеха най-нетърпеливите и смели читатели – момичета и момчета. Длъжни бяхме да ги скрием зад инициалите на имената им, просто да ги предпазим от неизбежни главоболия: родителски гняв или учителски наставления, махленски недомлъвки или стихия от завист, подигравки на присмехулници…
Редакционната поща значително нарасна, писмата се надпреварваха да валят – като първите снежинки: плахи и кристално чисти.
Писмата станаха стотици – все доверчиви споделености за техни лични изживявания: радости и тревоги, възторзи и разочарования, щастливи мигове и непоносима мъка, невероятни “ходове” в тяхната първа обич. Често пъти смутени, дори изплашени от своята възраст, но и с копнежа си да се разделят с нея. Някои от случаите – невероятни, твърде сложни за поносимост в ранното им израстване.
Тези писма толкова ме развълнуваха, че ми се прииска да им отговоря лично, по-подробно. Реших се – по мотиви от получените писма, да напиша разкази. Вече имах издаден роман за юноши – “Трите момчета и Роска”. Така през 1987 г. се появи и сборникът “Влюбих се”. Книгата спечели голяма международна награда, но по-скъпа ми беше тази на най-важното жури – читателите.
Кое според мен е най-важното за един детски писател?
Лично аз смятам без колебание: трябва наистина да се разговаря с децата честно и открито, без залъгваници.
Автор на статията: Юлия Спиридонова
