Георги Константинов

Имаме удоволствието да ви запознаем с един обичан български автор, номиниран няколко пъти за наградата „Андерсен“, председател на П.Е.Н. център в България и най-вече невероятен приказник.

Произведенията му като „Приключенията на Туфо рижия пират“, историите за слончето Румпи-румп и приказките за папагалчето Браво, за бялото Буби и други, радват малки и големи. Стиховете му пък са се превърнали в едни от най-известните златни български хитове. Ето какво сподели с нас самият автор…

Име: Георги Константинов

Кога написа първото си произведение? Изглежда, че най-напред се появиха стихотворенията. Във втори-трети клас участвах в един конкурс  в нашето училище „Васил Левски“ в Плевен – имаше поетичен конкурс за Васил Левски. Бях написал едно стихотворение за Левски – почти това, което бях прочел в учебника за него, го разказвах в стихове:

„Снегът вали, вали, вали

Затрупва къщи и дървета.

Над селата тънък дим струи

Апостолът смело крачи сред полето.“

Нещо такова беше. И зачаках първата награда. Оказа се, че никаква награда не получих, но в края на обявяването на конкурса казаха, че най-малкият участник е Георги Константинов. Това беше моето „най“.

Но това бе някакъв инцидент, иначе започнах да пиша в гимназията. Първите ми стихове се появиха в местния циклостилен вестник, който ние – няколко поети и художници издавахме (Калин Донков – поет; Иван Бабуков – художник). После същите стихотворения изпратих в списание „Родна реч“, където ги отпечатаха и дори ги наградиха. Така започнах с поезия.

Но много се радвам, че в някакъв момент от моя живот започнах да пиша проза за деца. И съм писал почти само проза – аз, който имам десетки стихосбирки и много стихотворения са станали песни (над 200). Оказа се, че на дечицата трябва нещо да им разкажеш, нещо да е по-обяснено, но същевременно – с повече сюжетни нишки и завързано по остроумен начин.  Може би затова те харесват Туфо – една книга, която, сега, когато се чете по-малко, излиза в 2-3000 тираж. Но имаше години, примерно преди 20-25 – е излизала в тираж 100 000 бр. само в България, а е преведена в 10 европейски страни: Франция, Полша, Германия, Русия, Казахстан даже… И фактически за нея бях номиниран за наградата „Ханс Кристиян Андерсен“ през 1995 и 1997 г., като втория път без малко да получа наградата, наричана „Малкия Нобел“…  Книгата се четеше, особено в европейските страни, а във Франция излезе в тираж 10 000 бр. и свърши за няма и месец (през 1991 – 1992 г.).

Какъв мечтаеше да станеш? Не съм мечтал да ставам писател, но сега разбирам, че всичко е кръжало около това. Дойдох тук (в София – б.а.) след казармата и кандидатствах журналистика и българска филология. Но преди да отида в казармата исках да изкарам полувисше образование – химия, защото химията ми вървеше. А тук не ме приеха в журналистиката, приеха ме българска филология и то с много завъртяни случаи. Защото си има начин да се направи изложение в тогавашния стил: увод, изложение, заключение, а аз такова нещо не направих. Беше за „Хъшове“ на Иван Вазов („Немили-недраги“ и „Хъшове“ в драматургичния вариант) и аз бях написал нещо такова: „Вървя по улиците на Браила. Сега съм хъш и се чувствам… Оттатък Дунава моята родина е поробена…“. Бяха ми написали „Излязъл от темата“ и ми писаха единица. А аз тръгнах да си искам двойката. И успях не без помощта на хора, които вече бяха публикували мои стихотворения – признавам си, не беше така лесно тогава, – да предизвикам комисия, начело с проф. Петър Динеков, и вместо двойката получих петица. Така влязох българска филология и завърших с отличен успех.

А за какво мечтаеш сега? Не са ми някакви фантастични мечтите. В момента пиша една книга – дошло е сигурно мемоарното време – която се оказва много интересна по простата причина, че ползвам мои дневници, които си водя от 25 години. През 7-8 дни нещо съм писал и като отварям сега, а съм пътувал много – сигурно в 30-40 държави и особено тези пътувания, които са в някои по-екзотични страни като Индия, Пакистан или Иран, Либия, Мексико, изведнъж се оказва, че се появяват едни сюжети, които тогава само съм ги споменавал, а са били много важни (станали са поради важни неща, случвали се в цялото общество и едва ли не в цялата планета). Сега започвам да ги въртя тези сюжети, да ги съживявам и тази книга, която вероятно ще се казва „Човек за споделяне“ и вътре ще има много стихове, как се е появило едно или друго стихотворение…

Много ми се искаше да напиша още една детска книга, но само отделни приказки съм писал („Лисица със звънче на врата“)… Ще ми се да направя една книга по хумористични български народни приказки, малко видоизменено в днешния ден, но сигурно няма да успея… А непрекъснато пиша някакви дреболийки – закачливи, някакви стихотворения…

Между другото, започнах да пиша стихове за деца – сега ги пиша – издадох една такава книга – „Въпроси в зоопарка“ , която излезе и свърши, не беше в голям тираж. Вече излезе и трети том от моите избрани съчинения (Том І. – „Лирика“, том ІІ. „Сатира“, том ІІІ. – „Книги за деца и юноши“ – изд. „Захарий Стоянов“) и там има почти всичко, което съм написал за деца – към 500 страници, а скоро ще излезе и Том ІV. „Публицистика“…

Коя е любимата ти детска книжка? „Приключенията на Робинзон Крузо“ (Даниел Дефо).

Защо е важно да четем? Първо, възприемам спокойно това, че се чете по-малко. Имам предвид не само интернет, но просто животът е доста усложнен и динамичен… Вероятно в семействата се чете по-малко. Но все пак мисля, че количеството се е превърнало в качество, че са по-малко тези хора и тези семейства, където се чете, но те пък четат повече и в тези семейства, аз просто познавам децата – кои са от тези семейства и кои са от този „литературен сой“, да го кажем… Безспорно едно такова дете е с по-широк кръгозор, даже по-възпитано. Казвал съм го в разни интервюта, както едно време се казваше, че на някой невъзпитан човек му липсват първите седем години, аз казвам, че не му липсват първите седем години, а му липсват първите седем книги. Като си помисля за моите първи седем книги, а може би четиринайсет, а може би двайсет и една, не знам колко, те са пример за живот, за достойнство, за човешки отношения. Не че съм станал някакъв идеален човек, но при всички случаи са ми дали някаква естетическа, етична информация за живота. Пак казвам, едно е като прочетеш „Робинзон Крузо“, „Гаргантюа и Пантагрюел“ или особено „Приключенията на Гъливер“ или от нашите български народни  приказки, или приказките на Андерсен, които са великолепни. Андерсен е бил освен приказник (той става приказник по-късно), той е бил първо поет и тази поетичност на неговите приказки – в „Грозното патенце“, в ред други приказки, личи и същевременно има едно много подводно чувство за хумор, което децата харесват, като например в приказката „Царят е гол“ – всичко, което може да се помисли от възрастните, той го е казал на децата.

Какво ще пожелаеш на младите читатели? Да бъдат здрави, вдъхновени за своята работа, във всичко, с което се занимават и същевременно да протягат ръка и към книги от български писатели. Защото може би не са на това свръхниво като споменатите Андерсен или братя Грим, или като „Пипи Дългото чорапче“, или като „Робинзон Крузо“, за който говорихме, но във всички случаи в българските книги има нещо, което е по-близко до техния живот… Борис Априлов, Йордан Радичков, Валери Петров, Панчо Панчев… Да четат „Туфо рижия пират“ – една, според мен книга, която обиколи Европа, защо да не я четат в България. Но тук има едно малко криворазбрано отношение към детската книга – повече се харесват книги, а и модата е такава, от типа „Хари Потър“ – не, че трябва да бъдат извън нашето внимание такива книги. Щом се харесват на не малко хора, трябва да се види какво има, да се прочете една такава книга, но не само такива да се четат – да кажем има книги, които са на фолклорна основа, например приказките, преразказани от Ангел Каралийчев, са великолепно преразказани и трябва да се прочетат. Има книги, които говорят за отношенията между юношите – първата любов, първата обида – те дават една добра основа, едни добри поуки за живота и трябва да се прочетат… Аз съм малко против четенето на книги по интернет – по интернет човек може много неща да намери и това е цяло чудо, че съществува интернет, но няма как по интернет човек да се отпусне и да влезе в света на една книга – друго е да я държиш, да я четеш във влака, или в хотела, или вкъщи. А поезия може да се чете по интернет – даже много поети считат, че трябва да си публикуват творбите първо по интернет…

Мисля, че няма да изчезне книгата – на Гутенберг творбата, мисля, че с интернет ще съществуват съвместно…

Не пропускайте да прочетете ревютата за Туфо и папагалчето Браво, както и пожеланията и на други български и чуждестранни автори към децата в България!