“Timelines” е от тези издателства, които смело представят различни издания: успокояващи или страшни, за по-малки или пораснали, енциклопедични или художествени, забавни или на сериозни и нелеки теми.
След впечатляващата „За Камил, който вижда с ръце“, нека представим и „Островът на моята сестра“ от Катажина Ририх в превод на Силвия Борисова.
Какво ще откриете в книгата?
Мариша си има по-голяма сестра, която с внимание я учи да закопчава копчетата си, а освен това приготвя вкусна закуска и обича да играят заедно в пясъчника и по дърветата. Ех, какво щастие! Мариша нарича сестра си Пипи заради голямата й сила и усмихнато лице. Двете живеят с търпеливия си, кротък баща, който сякаш никога не изпуска нервите си, и с дебелото си, но обичливо куче.
Недейте да им завиждате – не всичко е каквото изглежда на пръв поглед. Истинате е, че Пипи е голямата малка сестра, а Мариша малката голяма сестра. Пипи е на повече години, но не умее да чете и пише За сметка на това обича само синия цвят и готви превъзходно. Тя едновременно живее сред другите и отделено от тях, на свой собствен остров. В нейния свят думите имат едно-единствено значение, а желани посетители са предимно децата. Пипи е диагностицирана със синдром на Даун.
На Мариша се налага да порасне по-бързо, отколкото би се случило при други обстоятелства. Тя трябва да балансира между собствената си природа и задължението да се съобразява с всички дребни неща, важни за Пипи. Годините минават като белязват едната сестра само физически, а другата упорито търси своето място в света, има нужда да допуска грешки и да отваря сърцето си и за хора извън семейството.
Какво е да живееш с някой със синдром на Даун и как това променя живота на всички – близки, съседи, съученици? Ето за това предстои да се замислите, докато страниците намаляват.
Прочит под лупа
„Островът на моята сестра“ заблуждава с детска корица и скромен формат. Вероятно ще сметнете, че тя е книга за по-малки деца и в началото действително ще ви се струва така, тъй като главната героиня Мариша е още малка и темите, които я вълнуват, са типични за възрастта й. С порастването й обаче тя навлиза все повече в света на възрастните, а това, което открива там, невинаги е приятно и леко. С други думи, ролите на двете момичета постепенно се разменят.
Достойнство на книгата е достъпността на езика и прямотата на разказа. Състоянието на Пипи не е нито омаловажено, нито представено като трагедия. Обяснени са спецификите на момичето и всички правила, с които семейството й се съобразява, но също така е показан и пътят към нея. Описани са отрицанието на обществото, липсата на разбиране, нежеланието да се приеме някой различен, ала и огромната толерантност, на която са способни мнозина.
Истината е, че не е лесно. Таткото на Мариша и Пипи не може да изгради близки партньорски отношения, тъй като жените се страхуват от задължението да се грижат за дете с Даун. Мариша не може да покани спокойно приятели у дома, защото не знае какво би се случило. Не може да прегърне кака си, тъй като тя не харесва прегръдки, нито да си сготви сама, защото това би нарушило установения ред.
В края на книгата е направена една важна за обществото ни крачка. Нормализирано е решението определени хора при определени обстоятелства да бъдат настанени в специализирано заведение, където да получават навременни грижи и да бъдат приети. Такова решение неизменно е свързано с много вина и въпроси (Постъпих ли правилно?). Животът обаче има своя естествен ход и е редно да продължи да се случва с цялото си богатство на събития и етапи.
Известна слабост на книгата е самият образ на Пипи, който сякаш събира в себе си няколко различни състояния. От една страна виждаме характерните за Даун особености – пълнотата на тялото, трудностите при обучение, смяната на настроения, силната привързаност към близките. От друга, разпознаваме и някои отличителни белези на аутизма – способността да се запомня нещо с учудваща бързина, еднозначността на понятията, ясната, но субективна линия между грешно и правилно. Това е донякъде объркващо, но също така прави книгата по-универсална.
Идеи за разговор
- Прочетете допълнително информация за синдрома на Даун. Виждали ли сте такива деца или възрастни?
- Какви са първите ви мисли при среща с дете с Даун или друго състояние? промениха ли се те след прочита на книгата? В нея Пипи е описана действително като по-особена, но същевременно като личност със свои препочитания и граници.
- А имате ли си и вие свой остров? Може би не живеете постоянно на него, а се оттегляте там в някои ситуации.?
- Какви са хубавите и трудните моменти, когато живеем с човек с определено заболяване или състояние?
Вероятно трябва просто да приемем, че всеки от нас е отделна вселена и се нуждае от различни грижи. До някои хора имаме по-лесен достъп, докато други се крият зад по-тънки или по-дебели стени. Това не е нито хубаво, нито лошо, просто е. Като вятъра, дъжда и слънцето.
