В рубриката “Вълшебници” писателката Юлия Спиридонова ни среща с едни от най-емблематичните писатели, редактори и илюстратори на детски книги от 70-те и 80-те години на XX в. Вярваме, че информацията ще бъде особено полезна на съвременните автори, редактори, издатели и илюстратори. Вълшебниците припомнят любими заглавия на порасналите читатели, а децата могат да открият скрити книжни съкровища.
Цветен облак в душата
Бях съвсем мъничък, когато един ден татко ме хвана за ръка и ме заведе в книжарницата. Там ми купи първата книжка – “Макс и Мориц” на Вилхелм Буш. Тутакси я научих наизуст! И се преизпълних с възхищение към писателите. Писателят, мислех си аз, е бамбашка човек. Той витае в облаците, пише великолепните си книги, загледан в бъдното и такива глупости като ежедневни нужди са му безкрайно чужди.
Когато в училище дойдоха Асен Босев и Цветан Ангелов, попивах всяка тяхна дума, всеки жест и бях на седмото небе от възторг. Голямото ми разочарование дойде, когато след срещата с децата писателите отидоха в бюфета и си купиха по една мазна баница с лимонада. Рухна представата ми, че творците пият само амброзия. След като си изядоха баниците и изпиха лимонадата, попитаха къде е… нужникът! Ау! Не стига, че ядат, ами и пикаят, възмутих се аз. Писателите, ще рече, се оказаха най-обикновени хора. Ако не бях видял с очите си, нямаше да повярвам. Оттогава нямам кумири.
След години, когато започнах да илюстрирам книги и на Асен Босев, и на Цветан Ангелов, им разказах за моето детско разочарование. Те много се смяха.
С “Макс и Мориц” започна моята любов към книгите. Бях в предучилищна възраст, когато сам отидох в градската библиотека да се запиша. Библиотекарка беше леля Зорка Минчева, много мила, начетена, културна жена. Тя, нали беше приятелка на мама, веднага ме позна:
– Монка, не ти ли е рано за книги? Можеш ли ги чете?
– Мога – отвърнах. – Още от лятото мога да чета!
– Добре – рече леля Зорка – я ми прочети малко от тази книжка.
И ми подаде една детска книжка. Зачетох аз гладко и равно, а тя цялата засия.
– Браво – похвали ме. – Ще ти направя картон и ще можеш да си вземаш колкото искаш книжки!
Така станах редовен читател в библиотеката още на шест години.
Първата детска книга илюстрирах съвсем млад, дотогава бях рисувал предимно карикатури за вестниците. Издателство “София Прес” ми поръча корица на “Голубиная улица”, книга на български писател, ама я издаваха на руски. Художественият редактор много хареса корицата и започна да ми дава работа.
Първо ми дадоха две книжки на един детски писател, Методи Б. се казваше. Понеже не беше добър писател, другите художници не искаха да го рисуват. Заради него колегите много ме будалкаха – казваха, че съм “художник-методист”.
Писателите обаче забелязаха, че децата харесват илюстрациите ми и започнаха да питат художествените редактори специално за мен. Пък аз, когато направех няколко илюстрации, носех ги на писателите, за да ги одобрят. Тогава нямаше такава практика. Художниците се мислеха за гении и смятаха, че писателите нищо не разбират. Аз пък мислех точно обратното. Все пак, в крайна сметка художникът илюстрира въображението на писателя. Много ме обичаха писателите, защото те обичат онези, които питат, а не онези, които знаят. Всеки си мисли, че много знае и не пита. А аз, като философа Сократ знаех, че нищо не знам и затова питах.
Вече не помня колко писатели съм илюстрирал. Нарисувал съм повече от 200 книги за деца, значи сигурно съм илюстрирал поне 150 страхотни детски писатели.
А Дора Габе беше изключителна! Беше вече много възрастна, когато се запознах с нея. Тогава илюстрирах книгата ѝ “Звездица за тебе”. Рисувах я с много любов, защото това бяха стихотворения от моето детство, които помнех и обичах. Занесох илюстрациите да ги види, а тя се разплака! И плака, плака… Викам си: “Не ги харесва, щом плаче”. Оказа се, че плакала от радост. Двамата прекарахме цял следобед да си говорим, тя ми разказа живота си тогава.
Една от любимите ми книги беше “Туфо Рижия пират”. През годините съм рисувал няколко нейни издания и много се забавлявах всеки път. Това е защото и аз, и безкрайно талантливият Георги Константинов сме с неизживяно детство. Та си го доизживявахме – аз с илюстрациите, той с писането!
Имаше и недоволни писатели. Имаше един партизански поет, беше написал следното: “Ако аз млад умра, под заводския зид погребете ме!”. Е, как се рисува това? Партизанинът научи, че съм отказал и много ме намрази за тая работа.
На някои книжки, освен художник съм и автор, макар че това не го броя за писателска работа. Три такива книжки-играчки имам, издаде ги издателство “Български художник”. Децата ги харесваха, защото бяха пълни с щуротии. Същото издателство издаде и книга, в която главни герои бяхме двамата с поета Асен Босев.
Повече от половината книги, които съм илюстрирал, носеха знака на Издателство “Отечество”. Моят колега Вени Вълканов (Венелин Вълканов – бел. ред.) беше главен художествен редактор. Той ми даваше много работа. В “Отечество” работеха редакторката Ганка Константинова, Цветан Пешев, много талантлив писател и голяма скица! На Цветан Пешев съм му рисувал книга, но го наказаха, защото беше критикувал властта и не ни я издадоха.
Работил съм много и с редакторката Божанка Константинова. Тя направи книга с български народни приказки, с илюстрациите на няколко различни художници. Стана много хубаво издание. Тази книга беше преведена и издадена къде ли не по света.
Много книги и учебници съм рисувал и за издателство “Музика”. Художествен редактор там беше великолепният акварелист Григорий Зинченко. “Музика” издаде две книги с приказки за операта на чешкия поет и драматург Камил Беднарж. Ние ги направихме не с илюстрации, а с графики. Тези графики обиколиха земята…
От издателствата така и не ми казваха къде и кога ми изпращат илюстрациите по изложби. Хубаво е, че ги пращаха, ама често не ги връщаха. В средата на 90-те години срещнах един пенсиониран чиновник от Министерството на културата. Той ме пита: “Абе, какво стана с английската награда, получи ли си я?”. Каква английска награда?! Оказа се, че през 80-те години на XX в. англичаните са събрали всички издания на “Доктор Дулитъл” на Хю Лофтинг по цял свят. Моите илюстрации спечелили награда. Но каква е тази награда, така и не разбрах.
Последната детска книга, която нарисувах, беше за американско издателство. Беше 1991 година. Американците бяха решили да издадат приказките на руския детски писател Сергей Козлов. А той им беше казал, че иска аз да ги нарисувам. По онова време рисувах вече само живопис, но на Сергей Козлов не можах да откажа. Той ме запозна с поета Булат Окуджава, с абстрактния художник Май Митурич…
Имах щастието животът да ме срещне с изключителни артисти и хора. Имах безкрайно талантливи колеги. Любен Зидаров го обожавах! Много обичах Вадим Лазаркевич, художникът на моето детство. Той почина скоро, след като се запознахме. Илия Бешков, Борис Ангелушев. Ами Стоян Анастасов? Изключително оригинален художник, от него съм се учил. Толкова скромен, свит човек, като го видиш, не можеш да предположиш, че това е една канара от можене! Нева Тузсузова, дъщеря ѝ Ани Тузсузова – великолепни илюстраторки. Тоня Горанова, Текла Алексиева, Вени Вълканов вече споменах. Много са!
25 години работих за деца, даже по едно време работех и с деца. Когато ни изселиха от София през 1979-а година, със съпругата ми – художничката Лилия Петрова, направихме Школа по рисуване в село Дрен. Не кръжок – школа! Школа по естетика. Запознавахме децата с дизайн, цветна комбинаторика, живопис, илюстрация, стъклопис, с приложни изкуства. Главната ни цел беше да развиваме чувствителността, въображението на децата, критичния им усет. Сутрин, още преди съмване, цял ден рисувах за деца. В късния следобед рисувах с деца.
Като илюстратор имах една цел – когато детето затвори книгата, да му остане един цветен облак в душата.
