Приказките у нас

След като разгледахме накратко развитието на приказния жанр по света, е време да обърнем поглед към родните му измерения. И у нас началото се свързва с устното народно творчество, предавано от поколение на поколение. Интересен е произходът на думата „приказка”, която се среща само в нашия език и според изследователите се използва от XIX век насетне със значение „приказвание, разговор, беседа, реч, разказване”. Ще припомним само, че за първи път приказки са публикувани от П. Р. Славейков в „Пчелица или ред книжки за децата” (1871). Година по-късно отец Матей Преображенски издава „Нравоучителни приказки”, а през 1873 г. Илия Блъсков отпечатва за пръв път приказки за Хитър Петър, с чиито образ и ние се нарежда до народите със свои литературни „хитреци”. Въпреки тези няколко издания през Възраждането преобладават басните и поучителните истории, така че за същинското развитие на приказния жанр у нас може да говорим в годините след Освобождението.

Напълно закономерно тогава значително нараства броят на издаваните приказки от българския фолклор, от чужди автори и народи. Така например в сп. „Наука” (1883-1884) е отпечатана „Коледна приказка” на Чарлз Дикенс. Близо десет години по-късно тя е включена в поредицата „Евтина библиотека” на читалище „Нов живот”, с. Мусина. От 80-те години са първите преводи на приказките на Х. К. Андерсен. Сред тях са: „Приказка за свинята” (превод на П. Р. Славейков, сп. „Наука”, 1881), „Новите дрехи на краля” (превод на Ю. Бобчев, в. „Марица”, 1883), „Исторический разказ за първобитний Славей и китайский император” (превод от руски на Б. Н. Балкански, 1893) и др. През 90-те години започват да излизат първите дълготрайни български списания за деца „Звездица” и „Младина”, в които приказките стават един от основните жанрове.

Резултат от стремежа за създаване на родни произведения за българските деца е появата на преразказани народни приказки, които писателите познават от своето детство. Работата им значително се повлиява и подпомага от започналия да излиза през 1889 г. „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”. Повечето от авторите ни го използват като основен източник на изворов материал при писането на приказки. Сред първите приказници в годините след Освобождението са Стоян Русев (Дядо Благо), Стоян Попов (Чичо Стоян), Цоньо Калчев и др. Техните творби не винаги отразяват достоверно първоизточника, често пъти налагат дидактично посланията си, но поставят основите, от които следващото поколение на т.нар. „майстори на приказката” ще изгради представителния облик на жанра.

Пръв по време сред майсторите ни приказници е Елин Пелин, който през 1908 г. започва да публикува свои приказки в списанията „Веселушка”, „Чавче” и „Светулка”, където за по-малко от пет години излизат 50 негови приказки върху фолклорни материали. Сред тях са „Сливи за смет”, „Тримата глупаци”, „Три умни глави”, „Правда и кривда”, „Глупавият вълк” и др. Негово дело са и първите ни авторски приказки с безспорни художествени качества, които той създава в стихотворна форма („Чохеното контошче” – 1904, „Трите баби” – 1908, „Кривото пате” – 1910, „Дядовата ръкавичка” – 1910). Не закъснява включването им в букварите и читанките на българчетата, за които все повече автори започват да пишат специално. Приказките намират достоен прием и заемат важно място в творчеството на Ран Босилек, Ангел Каралийчев, Николай Райнов, Георги Райчев и др., за които по-подробно ще ви разкажем в следващи публикации на сайта.

Информацията подбра и обработи Катя Кирилова, докторант по детско книгоиздаване в СУ.

Проследете първите стъпки на детското книгоиздаване у нас – част 1 и част 2, както и на детските книги по света.