Дойде ред да се върнем назад във времето, за да разберем как и Ангел Каралийчев започва да пише за деца. Както вече стана дума в публикациите Първи стъпки на детското книгоиздаване у нас и Другото лице на Ран Босилек , фигурата на Ран Босилек изиграва ключова роля за приобщаването на редица наши автори и илюстратори към литературата за деца. Неслучайно Каралийчев започва своя разказ с него*:
„Чуден човек беше тоя Ран Босилек. Когато ходехме някъде на литературни четения, той ни раздаваше бонбончета, които никой не отказваше, защото винаги ги поднасяше от сърце. Беше кротък човек, с весел характер и никога не се сърдеше, ако някой се шегуваше по-грубо. Много сърдечно се смееше, когато чуеше весела шега. Най-важното – умееше да намери талантливо произведение и да насърчи млад даровит автор. На него нашата детска литература дължи своя първи разцвет през годините след Първата световна война. Ран Босилек стана причина да се създадат много детски книги, които никога нямаше да бъдат написани, ако в издателство „Хемус” не работеше човек като него. Той беше единствен редактор на голям брой учебници, уредник на списание „Детска радост”, на поредици от книги. Той преглеждаше ръкописите и накара мнозина високо талантливи художници да нарисуват такива илюстрации, каквито до него не бяха рисувани в България. Под негово наблюдение работеха Илия Бешков, Георги Атанасов и Вадим Лазаркевич. Той ги създаде като художници на детски илюстрации и ги подкрепяше винаги, когато имаха нужда.
Ран Босилек имаше три кабинета. Единият беше в неговия дом. Там той работеше най-вече нощем. Другият – в издателство „Хемус”, където преглеждаше ръкописите преди обяд, а следобяд се прехвърляше в Придворната печатница. Там се намираше най-често. Там той внимателно се взираше в коректурите, шпалтите, следеше цветовете на илюстрациите. Винаги намираше свободни часове да напише свое стихотворение, някоя патиланска история или да преразкаже народна приказка. Много добре беше разбрал, че от всички четива най-голям успех имаха народните приказки. Те радваха и възрастните читатели, и невръстните. И всякога, когато забележеше у някой млад автор склонност към народните приказки, търсеше го, за да го насърчи и да му направи поръчка. Той ме накара да напиша своето детско разказче „Житената питка” и го напечата в списание „Детска радост”.
Веднъж се срещнахме на площад „Славейков”. Току-що бе излязла първата ми книжка „Ръж”. Тя му се беше понравила и той ми предложи да напиша разказ за неговото списание. Дотогава не бях написал нито един ред за децата и нямах много високо мнение за детските произведения. Казах му, че едва ли ще успея, защото току-що бях започнал да пиша стихотворения и първите ми разкази вече бяха намерили място в печата. Ран Босилек настойчиво ме пресече:
“Опитайте и ще видите. Аз четох вашата книга и намерих в нея човек, какъвто ми трябва. Първо, вие пишете на един език близо до народния, той ще се понрави на децата и ако започна да печатам разкази от вас – ще им поднеса истинска радост. Опитайте с детски разкази, господин Каралийчев!”
С тия насърчителни думи се разделихме двамата и още същия ден аз написах разказчето, което десетки години не слизаше от детските читанки.
По онова време, ние, начеващите писатели, земята деряхме, за да ни поръчат от някоя редакция разказче или стихотворение, защото знаехме, че колкото и скромен да е хонорарът – ще ни помогне да се нахраним или да си купим някоя дрешка. Не бяха минали десетина дни от излизането на първото ми разказче, когато получих покана от книгоиздателя Александър Паскалев, при когото работеше писателят Александър Спасов. Паскалев ме нагости с искрометно узряло грозде и ми поръча поредица от детски разкази, които обеща да ми заплати веднага. Тогава аз пари нямах, а се готвех да заминавам на село. Обущата ми бяха с продънени подметки. Спасов също беше при директора и ме подкрепи. Поръчката не беше за изпускане. Тогава Паскалевото издателство печаташе първото събрание на Вазовите произведения. Аз седнах у дома и написах две приказки: „Грехът на дяда Ивана” и „Жълтици”. Занесох ги направо в издателството. Паскалев обичаше много младите писатели и щом му ги поднесох, веднага се залови да ги чете. Той ги прочете, поклати глава одобрително или не, не можах да разбера, и без да каже нещо, натиска звънеца. Мигом се появи един прислужник. Тогава чух гласа на директора “Набройте от касата осемстотин лева за два разказа на господин К. Разказите ще напечатаме в списание „Светулка”.” “Слушам, господин директоре!” отвърна прислужникът и аз не вярвах на очите си, когато голямото издателство на Александър Паскалев ми наброи 800 лева за два детски разказа.
В Стражица ме запитаха “Откъде намери толкова пари и за обувки, и за влак, че да пристигнеш на село?” “Една „Светулка” ме донесе на крилцата си!” отвърнах аз. Тези мои думи старият Александър Спасов помнеше до края на живота си и често ги повтаряше. Това се случи през 1924 година. Тогава започнах да пиша в детските списания и отделни книги за малките.
*Историята на Каралийчев „Как написах първите си разкази за деца” е публикувана в сборника „Български писатели за своето детство и за творчеството си за деца: анкети, спомени, размисли”, съставена от Николай Янков.
Още любопитни разкази за това как и защо започват да пишат за деца някои от големите детски писатели, може да прочетете тук: Как Калина Малина написва първия ни роман за деца, Емилиян Станев за детската книга, Как класиците ни започват да пишат за деца, Защо пиша за деца? Михаил Енде и др.
Автор на рубриката „Книжен прашец”: Катя Кирилова, e-mail: k.kirilova@detskiknigi.com
