Морис Сендак: Слово при получаването на медала „Калдекот“

Стефан Русинов превежда литература от китайски и английски език (например „Кухнята на госпожа Черешова“ на Силвия Плат и „При дивите неща“ на Морис Сендак) и от време на време пише на културна тематика в различни медии.

Благодарение на него можем да ви предложим превод на словото, изречено от Морис Сендак при получаването на медала „Калдекот” за книгата му „При дивите неща”. Тази награда бележи важен момент в детската литература, когато за първи път книгите за деца се обръщат към трогателността и сложността на отношенията родител–дете. Книгата се продава в над 19 милиона екземпляра по света, а отскоро се среща и на български език (изд. „Лист”).

С тази беседа ще се опитам да отговоря на един въпрос. Често ми го задават и е горедолу следният: „Откъде ти дойде такава шантава и страшна идея за книга?“. Разбира се, става дума за „При дивите неща“. Мигновеният ми отговор е винаги уклончив: „От главата ми“. Което обикновено предизвиква любопитно и съчувствено вглеждане в нещастната ми глава, сякаш – като същински доктор Джекил – щe приведа доказателство за твърдението си, като покажа чифт рога и превъзходен ред остри зъби.

Въпросът е невероятно труден. Ако обаче се обърна към работата на Рандолф Калдекот и определя едничкия елемент, който по мое мнение е причина за неговото величие, сигурно ще успея да направя първата крачка към отговора.

Мисълта за Калдекот е неизменно свързана с музика и танци. „Тримата весели ловци“ великолепно демонстрира влечението му към музикалния език. Това е песенна книга, оживена от естествена и лека контрапунктна игра между думи и рисунки. Действието се води по ритъма на бодър марш, комична фуга и английски народен танц – чувам музиката, докато разгръщам страниците.

Тримата весели ловци / The Project Gutenberg eBook, The Three Jovial Huntsmen, by Randolph Caldecott, Illustrated by Randolph Caldecott. This eBook is for the use of anyone anywhere at no cost and with almost no restrictions whatsoever. You may copy it, give it away or re-use it under the terms of the Project Gutenberg License included with this eBook or online at www.gutenberg.org

Запленен съм от музикалния съпровод, който Калдекот предоставя в книгите си, понеже винаги съм се стремил към същото качество и в моите. Всъщност музиката е съществена за творбите ми. Усещам силна хармония между формите на музикалната фраза и нарисуваната линия. Скицирането на фона на музика е великолепен стимул за въображението ми и музикалните произведения често ми дават необходимите подсказки за вида и цвета на рисунката. Страхотно забавление е да търся точно същия цвят, който Вагнер е открил в музикалната фраза, за да извика представа за вълшебна гора.

Тримата весели ловци / The Project Gutenberg eBook, The Three Jovial Huntsmen, by Randolph Caldecott, Illustrated by Randolph Caldecott. This eBook is for the use of anyone anywhere at no cost and with almost no restrictions whatsoever. You may copy it, give it away or re-use it under the terms of the Project Gutenberg License included with this eBook or online at www.gutenberg.org

Никой в книгите на Калдекот не стои мирен. Ако персонажите не танцуват, тях ги сърби да затанцуват. Те не ходят, а подскачат.

The Project Gutenberg EBook of The Great Panjandrum Himself, by Samuel Foote, Illustrator Randolph Caldecott
This eBook is for the use of anyone anywhere at no cost and with almost no restrictions whatsoever. You may copy it, give it away or re-use it under the terms of the Project Gutenberg License included with this eBook or online at www.gutenberg.org

Едва ли не първото, което виждаме от Самия Велики Панджандрум в едноименната книга, е кракът му, чието държание събужда подозрението, че скритата част от тялото му се вихри в танц.

The Project Gutenberg EBook of The Great Panjandrum Himself, by Samuel Foote, Illustrator Randolph Caldecott
This eBook is for the use of anyone anywhere at no cost and with almost no restrictions whatsoever. You may copy it, give it away or re-use it under the terms of the Project Gutenberg License included with this eBook or online at www.gutenberg.org

Помня собственото си удовлетворение при хореографирането на персонажи в картинни книги. Най-любим ми е един скоклив балет, изтанцуван от няколко деца на Рут Краус на серенада от Хайдн. Мисля си, че Калдекот би одобрил подобни екстравагантности, понеже е бил надарен с великолепно чувство за оживление – качество, което споделя с другите ми любими илюстратори: Буте дьо Монвел, Вилхелм Буш, Ханс Фишер и Андре Франсоа. Персонажи, които танцуват и скачат из страниците, заявявайки бурно своята независимост от хартията – това навярно е най-очарователната характеристика на Калдекотовите картинни книги. Тримата му палячовски ловци например – червендалести и непохватни, те провисват от конете си и надуват бясно тръбите си, в единия момент отминават смешно в далечината, а в следващия препускат стремглаво насреща. Рисунките имат енергията на ням филм, а ловците са трима съвършени Чаплиновци.

Човек може вечно да се наслаждава на живостта и физическата лекота на Калдекотовите книги, на находчивите и игриви допълнения към текстовете. Според мен обаче тези завидни качества са едва една от причините за неговото превъзходство. За мен величието му е в това, че личните му възгледи са верни на живота. В неговия свят няма кастрирани истини. Това е зелен, жив свят, предаден правдиво и честно с тъмни и светли нюанси. Свят, в който трагичното и радостното си съжителстват и се шарят едно друго. Той обхваща както тримата лекомислени ловци, така и парадоксалната смърт на едно лудо, неразбрано куче; допуска в себе си както селски момци и моми, които флиртуват и танцуват край Майското дърво, така и стреснатото прозрение на бебето Бънтинг, че заешката ѝ кожа е дошла от същество, което е било живо.

Hey diddle diddle and Baby bunting, Available: Internet Archive, https://archive.org/details/Heydiddlediddle00Cald/page/22/mode/2up

Любимият ми пример за безстрашната честност на Калдекот е последната страница от „Хей, дидъл-дидъл“. След като сме прочели реда „И чинията избягала с лъжицата“, съпроводен от рисунка на щастливата двойка, следва шокът при отгръщането на страницата, когато виждаме чинията строшена на десет парченца – явно мъртва – и лъжицата завлечена обратно от гневните ѝ родители – вилица и нож. Нищо в текста не предполага такъв край на приключението – това е изцяло Калдекотово изобретение. Очевидно не се е сдържал да разшири измеренията на простото детско стихче с един последен тъжен щрих.

Hey diddle diddle and Baby bunting, Available: Internet Archive, https://archive.org/details/Heydiddlediddle00Cald/page/22/mode/2up

Верността към живота – и въображаемия, и фактическия – е основата на всяко велико изкуство. Ето това е началото на отговора ми на въпроса „Откъде ти дойде такава шантава и страшна идея за книга?“. Вярвам, че сега вече мога да се опитам да му отговоря, ако го перифразирам така: „Какъв е възгледът ти за истината и как той е свързан с децата?“.

Стотици часове от ранните ми тийнейджърски години са преминали в седене до прозореца и скициране на играещите квартални деца. Скицирах и слушах – и тези тетрадки се превърнаха в благодатното поле за работата ми впоследствие. Нямам нито една книга и нито една рисунка, които да не им дължат съществуването си. Миналата есен, скоро след като бях завършил „При дивите неща“, седях на предната веранда в дома на родителите си в Бруклин и станах свидетел на сцена, която спокойно можеше да е страница от ранните ми тетрадки. Заглавието ѝ сигурно щеше да е „Арнолд Чудовището“.

Арнолд беше дундесто момченце с приятно лице и умение да се превръща в ревяща, ръмжаща, гърбава ужасия – смеска между чудовището на Франкенщайн, Върколака и Годзила. Доброволните му жертви бяха четири хихикащи се момиченца, които той гонеше лудешки около пракирани автомобили и нагоре-надолу по стълбища на къщи. Момичетата хукваха с хълцане и пищене: „О, помощ! Спасете ме! Чудовището ще ме изяде!“. А Арнолд се тътрузеше след тях, въртеше очи и врещеше. Шумът беше пронизителен, въздействието му – възхитително.

В един момент Арнолд, увлечен в яростта си, наруши едно неписано правило на такива игринаистина хвана една от жертвите си. Тя беше бясна. „Не трябва да ме хващаш бе, тъпчо!“, каза жертвата и плясна Арнолд. Той се извини смирено и само миг по-късно същото момиченце отпраши с вик: „О, помощ! Спасете ме!“ и така нататък. Децата се сгорещиха и разрошиха. Имаха лъскавия вид на примитивни същества, изпълняващи ритуален танц.

Играта приключи с рухване от изнемога. Арнолд се замъкна към къщи, а момичетата си тръгнаха с изражения на сладка нега. Беше се разиграла мистериозна вътрешна битка и за момента умовете и телата им бяха в покой.

Наблюдавал съм всевъзможни вариации на тази игра. Децата си ги измислят по необходимост, за да преборят един ужасен факт за детството уязвимостта от страхове, гняв, омраза и фрустрации, всичките емоции, които са обичайна част от животите им и които те възприемат единствено като неуправляеми и застрашителни сили. За да овладеят тези сили, децата прибягват до фантазии – въображаемия свят, където тревожните емоционални ситуации се разрешават по удовлетворителен за тях начин. Именно чрез фантазия Макс, героят на моята книга, разтоварва гнева срещу майка си, след което се връща в реалния свят – сънен, гладен и в покой със себе си.

Разбира се, важно е да пазим децата от нови и болезнени изживявания, които са отвъд техните емоционални възприятия и засилват тревогите им. И донякъде можем да предотвратим преждевременното им излагане на такива. Това е очевидно. Но също толкова очевидно – и твърде често пренебрегвано – е обстоятелството, че още от най-ранна възраст децата си съжителстват с обезпокоителни емоции. Че страхът и тревожността са присъщи на ежедневните им животи и че те се справят с фрустрациите по най-добрия начин, на който са способни. Посредством фантазиите си децата постигат катарзис. Това е най-доброто им налично средство за укротяване на дивите неща.

От ангажираността ми с този неизбежен факт на детството – ужасната уязвимост на децата и борбата им да се провъзгласят за царе на всички диви неща – идва всичката истина и страст, която работата ми може би притежава.

При дивите неща. Текст и илюстрации: Морис Сендак, превод: Стефан Русинов, София: Лист

Макс е моето най-истинско и затова най-скъпо творение. Като всички деца той вярва в един гъвкав свят от фантазия и реалност – свят, в който детето може да прескача от едното в другото и обратно с твърдата вяра, че и двете са реално съществуващи. Друго качество, заради което той ми е особено любим, е непосредствеността на подхода му. Макс не се мотае. Преминава към същината на нещата със скоростта на изтребител – личностна черта, която чудесно пасва на необходимата визуална простота в картинните книги.

Макс се е явявал в другите ми творби под различни имена: Кени, Мартин и Роузи. Всички те имат една и съща нужда да овладеят неконтролируемите, плашещи аспекти от животите си и прибягват до фантазии, за да го постигнат. Кени го мъчи объркване, Роузи – скука и усещане за неадекватност, Мартин – фрустрация.

Като цяло те са сериозна тайфа. Някой ме беше критикувал, че представям децата като малки старчета, които прахосват детството си в грижи. Не отричам, че възгледът ми за детството има мрачен оттенък, но отказвам да приема твърдението, че той е неистинен. Изкривяване е по-скоро преструването пред детето, че животът му е едно безконечно „две калинки с пъстри пелеринки“. Детството е трудно време. Знаем, че то е и прекрасно време, може би най-хубавото време. Със сигурност не всички детски игри са терапевтични опити за прогонване на страха – често те са просто забавление.

Макс също се забавлява, при това не с игра на криеница със Зигмунд Фройд. Той изпитва удоволствие, че е измислил своите ужасяващи зверове – тяхната склонност да се подчиняват на един настъпателен миниатюрен цар е сбъдване на най-голямата му мечта. Моят опит предполага, че възрастните, обезпокоени от страховитата му фантазия, забравят, че героят ми всъщност си прекарва чудесно и че контролира ситуацията, при това с безгрижна самоувереност. Децата гледат Макс, прихващат от неговата увереност и плават през своето приключение, забавлявайки се, искрено се надявам, също колкото Макс. Това са децата, които ми изпращат своите рисунки на диви неща: чудовищни видения, от които косата ти настръхва, кошмарни създания със зъби и нокти, извисяващи се като Кинг Конг над островни джунгли. До тях моите диви неща изглеждат като гушливи космати топчета.

При дивите неща. Текст и илюстрации: Морис Сендак, превод: Стефан Русинов, София: Лист

Реалностите на детството посрамват полуистинните представи в някои детски книги, които предлагат разкрасен свят без най-малката отсянка на конфликт или болка – свят, произведен от онези, които не могат или просто не искат да си спомнят истината за собственото си детство. Тяхната орязана версия няма никаква връзка с реалния живот на децата.

Предполагам, че тези книги изпълняват някаква роля – не плашат възрастните, онези възрастни, които се придържат към великата фантазия от деветнайсети век, която изобразява детството като вечен непорочен рай. Тези така наречени детски книги се публикуват под фалшив претекст, тъй като целта им е да угодят единствено на възрастните. Те се прехвърлят от възрастен на възрастен, понеже ги обичат само хора с фалшиви и сантиментални спомени за детството. Моето предположение е, че децата погиват от скука с тях.

Популярността на тези книги е доказателство за безкрайното ходене на пръсти около мрачните аспекти на детския живот, ходене на пръсти, което опитва да оправдае себе си с напомнянето, че не бива да плашим децата си. Разбира се, трябва да избягваме да ги плашим, ако с това се има предвид да ги предпазим от изживявания отвъд техните емоционални способности, само дето се съмнявам, че повечето хора имат предвид това, когато казват „Не бива да плашим децата си“. Нуждата от полуистинни книги е най-очевидната индикация за общото желание децата да бъдат предпазени от собствените им ежедневни страхове и тревоги – безнадеждно желание, което отрича безкрайната детска борба срещу тревожните емоции.

Урсула Нордстром е била моя приятелка през целия ми живот. Казвам целия“, защото най-добрата част от него започна, щом получих възможност да приложа таланта си и тя ми помогна с творчески напътствия. Уважението ми към нея се засили, когато ми призна за отвращението при първия си досег с рисунките за „При дивите неща“. Това признание и осъзнаването ѝ, че реагира по стереотипно възрастен начин, беше признание на върховна истина, каквото само тя е способна да направи. Наскоро го изказа по следния начин: „И така за пореден път си припомнихме, както безброй пъти в миналото, че децата са нови, а ние не сме“. Нейната подкрепа и нестихващ ентусиазъм помогнаха на книгата да стигне до щастлив завършек.

И няма лесно да забравя бледото лице на Дороти Хейгън, художествената директорка, тъжния ѝ, самоубийствен вид при мисълта, че ще трябва да прегледа още един лист цветни проби. Много съм ѝ задължен.

Имам чувството, че с „При дивите неща“ съм достигнал края на дълго чиракуване. Всичката ми досегашна работа изглежда като щателна подготовка за тази книга. Вярвам, че тя е огромна стъпка за мен, критичен етап от работата ми, и решението ви да я наградите с медал „Калдекот“ е допълнителен стимул да продължа тази работа. За това съм особено благодарен.

„При дивите неща“ не е предвидена да угоди на всички – само на децата. Едно писмо от седемгодишно момче ме окуражава да мисля, че съм ги докоснал точно както се надявах. То пише: „Колко струва да се стигне при дивите неща? Ако не е скъпо, със сестра ми искаме да прекараме лятото там. Моля да отговорите скоро“. Не отговорих на въпроса му, защото нямам съмнения, че рано или късно те ще намерят пътя дотам безплатно.

1964 г.

Публикацията (част от проект за поредица преводи на литературни есета) се реализира с подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата“.