Накъдето и да обърнем глава днес, в нашето всекидневие, ни се натрапва един извод: Явно е, че не живеем в приказка! Особено ясно този извод циркулира в клатещите се глави на свъсили вежди, сериозни възрастни хора. Със страшна сила изпъква в жалбите за работа и по-добър живот. В проблема с парното и цените. Дори и децата ни разбират, че не живеят в приказка, защото в 21 век някои от тях си лягат гладни.
За книги с приказки или за забавления в приказните театър и кино става трудно да се мечтае. Тъжно…
Не, ние не живеем в приказка, но, въпреки всичко, приказката живее в нас!
Колкото и странно да звучи на една голяма част от възрастните, приказката се е загнездила в нашия емоционален свят. Здраво се е вплела в надеждите ни за спасение от безизходицата. Дори когато сме възрастни, дори когато сме свъсили вежди… Някъде в нас, на чисто емоционално ниво, едно дете с отворени очи и ум си повтаря приказките за победата на доброто над злото. И ни дава подкрепа, за да не рухнем под жестоките шамари на действителността.
Общуването ни с приказката започва още в „тъмните пластове на кръвта“, както пише Джани Родари. Защото всъщност общуването с приказката е общуване с опита на поколенията, изкристализирал в ясна и категорична форма. Колкото и да спазваме дистанция, ние сме въвлечени в това общуване, най-малкото защото първият ни жизнен опит е свързан с опознаването на света чрез играта. А играта е измислица в действие… Тоест, дори да не слушаме и четем приказката, сме принудени да я създаваме. Има десетки начини и „трикове“ за този съзидателен труд, които после, като схема, използваме при така нареченият ни „живот на възрастни“. Всъщност психолози и психиатри твърдят, че в процеса на порастване човешкият индивид развива главно своя ум, но емоционално си остава в точката на детето. Най-много, казват специалистите, индивидът да се научи да крие тези свои детски емоции, но това едва ли би го довело до нещо добро…
Кое е това, което крепи крехката детска емоционалност и психика? Топлината на дома и копнежа по нея. Наличието на могъщи приятели (като родителите в детството). Победите над всекидневните неизвестни… Вижда се, колко близо до приказката стоят тези желания. Като че ли, всички я държим в ролята на добрия приятел, от който търсим винаги съвет. Тя е жива в нас, независимо дали я виждаме или не… Защото приказката е умението да действаш, а всъщност в това умение се заключва самият живот.
Има думи, за чието съдържание сме сигурни. Толкова делничност влагаме в тях, че просто ни се вижда невъзможно да сбъркаме в употребата им. Една такава дума е думата „приказка“… Но няма много думи, приютили толкова различни съдържания в себе си. Като своеобразна „дядова ръкавичка“ думата „приказка“ обхваща както народните творения, така и чисто авторови приумици. Така наричаме „приказка“ историите за Хитър Петър, а също и „Щастливият принц“ на Оскар Уайлд.
И още нещо… В устата ни „приказка“ звучи не само делнично, но и неприкрито пренебрегнато. И ако не работим с или за деца, то думата „приказка“ зазвучава и с оттенъка на нещо маловажно, нещо излишно.
Какво е всъщност приказката? Ако открехнем една книжка с народни мъдрости, веднага ще попаднем на по-голямата сестра – народната приказка.
„И така, възникването на приказката не е свързано с производствената база на времето, в което започват да я записват – началото на ХІХ век. Приказката трябва да се сравнява с историческата действителност от праисторията и там да се търсят корените й“, пише Владимир Проп. После руският учен много ясно и конкретно развива теорията, че народната вълшебна приказка е излязла от обреда на „инициацията“.
Това, което разказват приказките, някога наистина се е случвало. Достигайки определената за встъпване в ритуала възраст, децата от тогавашните времена били изпращани в горите на света. Там те научавали митовете и легендите на народа си и им бил връчван или предмет от бита, или предмет за водене на война. Това ставало точно както в приказките се връчват вълшебните дарове. Накрая децата се връщали у дома с нови имена, които получавали в изпитанията. И вече имали право да участват в цялостният живот на всички възрастни.
Върху извода за повторението на структурата на древния ритуал, Владимир Проп съгражда теорията, че народната приказка заживява като приказка, когато този ритуал отмира и оставя спомен във вид на разказ. Разбира се, в течение на хиляди години разказвачите все повече се отклоняват от конкретния спомен и чрез собствените си тълкувания се грижат за дообработката на самата приказка. Тя преминава от уста на уста и се променя в съответствие с, хората, които я разказват. Раждат се нейните десетки варианти. Пътува по пътищата на преселението на народите и попива обществените промени. И макар, че някъде дълбоко запазва зрънцето на конкретния исторически факт на раждането си, народната приказка се променя до неузнаваемост. Точно както, само за няколко столетия, от един език се получава друг…
Привлекателността на тази теория за народната вълшебна приказка е в установяването на дълбока връзка, на равнището на колективното подсъзнание, между праисторическото дете, което е принудено на своя глава да изпита ритуала на инициацията и детето от исторически познаваните епохи, което изпитва първите мигове на допир със света на възрастните чрез приказката.
Отново учените смятат, че още от раждането в съвременното дете се пораждат трайно бушуващи опустошителни чувства. И по време на израстването си то се мъчи някак да се справи с тях. Детето се чувства разгневено, самотно, безсилно и понякога дори нещастно. То изпитва чувство на вина заради това, че иска майка си само за себе си. Разкъсва го усещането към всички, които отнемат вниманието на майка му или на баща му от самото него. То иска тези, които му пречат да бъде само и единствено на родителите си, да ги няма, да се махнат, да умрат. Детето дори може да се срамува от тези свои опустошителни чувства. И ако възрастните хора около него му говорят и му четат постоянно как светът всъщност е розов, как светът е само цветя и рози… детето започва да чувства как самото то е някакво чудовище, щом таи в себе си такива разрушителни чувства. А тези разрушителни чувства са си най-нормални… те са гняв и ревност, и желание за власт над околните. Как детето да разбере, че тези страховити, бушуващи чувства са нещо нормално и че те могат да бъдат победени?
Мъдростта на човешкото общество е намерила как… Чрез вълшебните народни приказки. Детето разбира на подсъзнателно ниво символите от тези приказки. Те го успокояват, че това което е в душата му, е естествено и ще премине. Че то ще се справи с чувствата си, колкото и ужасни да му се виждат те, когато премине изпитанията. Архетипните образи от народните вълшебни приказки му показват, че всичко, което преживява, вече се е случвало и че героят винаги побеждава. Показват му, че всичко ще бъде наред. И то не само ще победи дракона, но и ще стане цар в психологическо царство на собствената си душичка.
Няма да спра да повтарям мисълта на Г. К. Честъртън, който казва:
„Не се лъжете! Децата още от раждането си знаят много добре, че „дракони“ съществуват! Важното, което народната вълшебна приказка ни учи е, че „драконите“ могат да бъдат победени!“
Автор: Весела Фламбурари
За всички, които се питат, как децата да започнат да четат повече… За тях формулирах моите три закона на детското четене. Законите не са абсолютни аксиоми, но дават пълна гаранция за успешно влюбване на децата в четенето. Абсолютно сигурно! 
Трите закона на детското четене
(формулирани от Весела Фламбурари)
1. Във всеки дом да има библиотека! Може да е мъничка, но да я има. Тази библиотека да съдържа реални, телесни, а не виртуални книги.
2. Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва! От това следва детето непрекъснато да изживява родителите си като четящи хора… да ги вижда с книга в ръка. Колкото повече детето вижда големите в поддържаща книгите ситуация, толкова повече ще им подражава… тоест, толкова повече ще чете.
3. Да се чете на детето на глас. Не само за „Лека нощ!“, а винаги, когато е възможно. Дори, когато детето вече може да си чете само, родителят да продължи да чете на детето си на глас. Да се достига дори до крайност и да се продължи четенето на глас, докато възрастният може, независимо колко е пораснало детето.
