Много мразя неща, които в заглавието си имат думата “ДНЕВНИК”. Просто не знам, или по-точно прекалено добре знам, какво да очаквам от тях. Този ми опит ме накара да бъда скептична към творбата на Джеф Кини “Дневникът на един дръндьо”. Не стига, че съдържа онази, ненавистната ми дума, ами и измислена една. А на всичкото отгоре било роман в картинки. Е, колко по-лошо може да стане, помислих си. И повярвайте ми, уверението на гърба на книгата, че няма да има нищо в стил “Мило дневниче”, съвсем не ме успокои.
Ще ви кажа само едно. Човек наистина не трябва да съди книгата по корицата й (това само Чък Норис го може). “Дневникът на един дръндьо” се оказа изключително сполучливо, приятно иронично и много забавно четиво. Вярно, че се води за деца, но не сме ли всички такива? Да, да, там някъде дълбоко и може би малко прашасало е онова усещане, което ни дърпа към поредната щуротия.
Джеф Кини успява по един много приятен начин да погъделичка именно онова усещане. Грег Хефли (дръндьото) е обикновено момче. Той има обичайните проблеми, с които животът сблъсква всеки подрастващ. На първо място, разбира се, е оцеляването в домашна среда, затруднено максимално от наличието на неразбиращи родители и тормоз от страна на по-големия брат. След това се нареждат и несгодите в основното училище – от това на кой чин е най-добре да стоиш, през това как трябва да се държиш с момичетата, за да те харесват, до Сиренявото докосване и неговите последици. Естествено, не можем да минем и без променливите отношения с приятелите.
В своя “дневник” Грег излага редица полезни съвети за това как успешно човек може да премине през основното училище. Момчето нагледно демонстрира как може да впрегнеш креативността си в името на това да се оправиш с учителите, с досадните часове по аритметика и с популярността.
В опитите на Грег да се справи с 1) родителите си, 2) брат си, 3) приятелите си, 4) съучениците си и тормозещите го тийнейджъри са обрисувани и някои от основните грешки, които всеки допуска по пътя към израстването и намирането на място в социалната йерархия. А резултатът е поредица от комични и забавни ситуации, илюстрирана подобаващо, която горещо препоръчвам – на малки и големи, непораснали и пораснали деца 🙂
Автор: Мая Коларова
[club]
