Ева Ибътсън: „Имам нужда от щастлив край“ (част 1.)
В рамките на „Седмици на европейските разказвачи: Великобритания“ ще ви срещнем за пореден път с Ева Ибътсън. Нейните книги толкова очароваха екипа ни, че няма да ни омръзне да обсъждаме в детайли всеки герой и всяко място, което авторката описва така обаятелно.
Вече сме ви разказвали, че Ева Мария Ибътсън е родена през 1925 г. във Виена и започва да пише доста късно. Първата ѝ книга на английски е публикувана, когато Ева е на 50, а след това успехът й е главоломен. Предлагаме на вниманието ви първата част на разговора на Уте Вегман за Deutschlandfunk от февруари 2006 г., в който писателката разказва за живота и книгите си.
Ева, през 1933 г. напускате Виена, но всъщност се знае много малко за живота ви. Не сте ли искали ли да бъдете публична личност?
Не съм избягвала публичността съзнателно. Аз се превърнах в писателка малко по малко, постепенно. Защото започнах да пиша, когато първите ми деца дойдоха на бял свят и пишех съвсем скромно – разкази за женски списания. Това пасваше добре с домакинската работа. Изобщо не ми е минавало през ума, че мога да бъда известна личност. Но беше и друго време, особено що се отнася до детските книги. Пишеше се със значително по-малко внимание и признание. Всичко това през последните години много се промени с автори като Дж. К. Роулинг и Филип Пулман. Как да кажа, те вдигнаха летвата, особено в областта на детското книгоиздаване. Много по-късно дойдоха хора от Германия, за да ме интервюират. Не съм избягвала нарочно това да бъда публична личност. Просто беше така. А сега съм една възрастна дама и съм щастлива, че не съм стояла прекалено много в светлината на прожекторите.
С баща си ли отидохте в Англия през 1933-та? Или със семейството си?
Като за начало, трябва да ви коригирам, що се отнася до концепцията за семейство. Мисля, че нямах семейство. Аз създадох семейство след като се омъжих за съпруга ми, за когото нещата стояха по същия начин – и той бе единствено дете. През 1933 г. отидох в Англия при баща ми, който вече живееше в Единбург и бе направил нещо наистина умно: бе приел място в университета, преди немците да вземат управлението, тоест преди Хитлер да вземе властта.
И въпреки, че ние бяхме австрийци, настъпи опасно време. Аз отидох от Австрия в Англия, където живеех в нещо като детски дом. Моите баба и дядо все още бяха във Виена, а майка ми по това време пребиваваше в Берлин и Париж. Тоест, не съществуваше никакво семейство: имаше я майка ми, имаше го баща ми и те бяха прекрасни хора, но разделени, и не мога да си спомня да съм ги виждала заедно като двойка.
Междувременно майка ми се омъжи за руснак и между 1934 г. и 1935 г. също се изнесе в Англия, затова постоянно пътувах насам-натам между родителите ми. Вярвам, че тази тема присъства и в книгите ми – това постоянно насам-натам, напред-назад. Винаги по средата на отсечката се превръщах в друга личност: с баща ми исках да съм по-рационална, но също така весела и забавна, а с майка ми – изпълнена с чувства и с богата душевност!
Винаги се опитвах мъничко да пренастроя моите личности. Лесно е да погледнеш назад и да кажеш: „Ох, ох, бедна Ева, ти никога не си имала свой дом!“ Но аз имах купища интересни преживявания. И не само моето семейство се беше разпаднало, така бе с цяла Европа. Европа беше разчленена и аз бях част от това.
Вашата майка също е била писателка, а Вашият баща – физиолог. Какво е написала майка Ви? Беше ли тя модел за подражание?
Да, много се възхищавах на майка ми. Тя бе много талантлива писателка, много по-талантлива от мен. Казваше се Анна Гмейнер. Нейният роман „Маня” бе успешно преиздаден от издателство persona-Verlag. Тя работеше в Берлин с много уважавани хора: Брехт, Пискатор, Курт Вайл, пишеше текстове за Ханс Айслер, движеше се в кръговете на Ваймарската република. Бях невероятно повлияна от нея. Повлияна не толкова силно от спомена за Виена, колкото от историите, които тя ми разказваше. Впоследствие обаче реших да стана като баща ми и записах да следвам физиология, което бе голяма грешка.
Какви са Вашите спомени за детството в Австрия?
Не знам точно какво си спомням. Спомням си т.н. Indianerkrapfen (австрийски десерт, между еклер и донът, бел. прев.), вид еклери, пълнени с шоколад… Салата от краставици и също така любимото ми ястие – картофи с масло и сол… Съвсем простичко. Като цяло най-вече си спомням храната, кухнята и жилището на баба ми и дядо ми, Вурстелпратер (част от виенския Пратер, бел.прев.). Но всичко това е много мъгляво, защото не знам със сигурност кое си спомням и кое ми е било разказано.
В „Казанската звезда” описвате много от тези неща. Имах чувството, че си спомняте с удоволствие за тях?
Когато човек остарее, си спомня нещата по различен начин. Виждам, че някои неща просто са се случили и никой не носи вината за това. Изпитвам любов към тази обстановка, но не знам доколко прецизна е моята любов, защото любовта не е прецизно чувство. Преоткривам много неща. Някои от нещата, които си спомням, са истина, други произлизат от историите на майка ми, но основните неща си спомням всъщност точно такива, каквито би трябвало да са били.
Разбира се, когато разбере, че през 1933 г. сте напуснали Виена, човек се пита дали сте от еврейски произход, дали семейството Ви е било еврейско.
Това, че напуснахме Австрия нямаше нищо общо с факта, че сме евреи. Аз не знаех, че съм еврейка. Баба ми беше християнка и ходеше на църква, дядо ми беше ревностен атеист, майка ми никога не говореше за религия, леля ми беше антропософка. Не мога да си спомня да съм чувала думата „еврейски” във Виена.
Във всеки случай, според представите на Хитлер, баща ми беше евреин и до ден днешен не знам дали заради това е напуснал Виена. В романа си Die Morgengabe описах това, че всички австрийци и немци, които познавах, всички, без изключение, бяха объркани, изненадани, отчасти разтърсени, че изведнъж биват наричани евреи. Това огромно учудване на хората: излизат от Щефансдом (катедрала във Виена, бел.прев.) и изведнъж се превръщат в евреи.
Гетата например – ние изобщо не знаехме, че съществува нещо такова. Разбира се, сега говоря само за мен и моите близки роднини. Мисля, че бяхме относително евреи, но не по този начин, по който бихте си помислили.
Децата сирачета са любимите Ви герои. Нещастни деца, които по случайност са попаднали в погрешните ръце (например в Das Geheimnis von Bahnsteig 13/Das Geheimnis des wandernden Schlosses), биват дадени на майки егоистки или сребролюбки, чийто основен белег е безсърдечността. Тези деца най-често са силни персонажи, справят се майсторски със своята ситуация.
Има два аспекта: единият е, че написването на история, която децата да четат с удоволствие, е занаят. Това трябва да се научи, има определени технически подробности, за които трябва да се внимава. Не можеш да отидеш в джунглата с паста за зъби и придружен от мама и татко. Къде е приключението в това? Затова трябва да се направи така, както всички писатели правят: аз създавам ситуации за едно вълнуващо приключение. А децата сирачета са много подходящи за това, защото нищо не лежи на пътя на детското приключение.
Аз не се занимавам с трагичните теми за разбитото детство, Аушвиц и подобни. Не го умея. Започнах като човек, който забавлява другите и пишех за женски списания, след това пишех романтични романи… Ах, колко хубаво… Сега вече не съм толкова тъжна. Това беше хубаво и ми допадаше. После романите ми станаха по-зрели и започнах да пиша по други теми, които бяха по-задълбочени.
Второто нещо е: имам нужда от щастлив край. Ако някой ми предложи 1 милион паунда за нещастен край, ще върна парите.
Да не би студенината на майките или липсата им да служат като метафора за болезненото отсъствие на родината?
Да, мисля си, че това е така. Разбира се, неосъзнато. Моето поколение беше заточено, психически заточено, далече от родината. Когато на осем години изгубиш майчиния си език, тогава, разбира се, си изгубил нещо много важно. Понякога се измъчвам от носталгия, но носталгия към какво? Носталгия към родината… Не зная.
Не искам да живея на улица Garnisongasse № 4 във Виена. Не знам къде искам да живея, но родината е една силна метафора. Мисля, че загубата на родина, на майчин език, на музикална култура, винаги присъства. Тя е всемогъща и става все по-лошо, колкото по-възрастен става човек.
Втората част на интервюто очаквайте следващата седмица. Не пропускайте ревютата за „Мая, кралицата на Голямата река“, „Казанската звезда“ и „Езерото на водните кончета“. Открийте тайните на Виена, скрити в книгите на Ибътсън, които можете да превърнете в незабравима лятна дестинация!
Превод от немски: Рада Тилкова