Снощи, след изключително сериозен разговор за любимите книги на един младеж (трите части на „Дневникът на един дръндьо“), се сетих, че все още не съм ви споделила собствените си впечатления за втората част – „Родрик командори“. Защо за нея? Защото третата книга от поредицата излезе преди броени дни (и още не съм я прочела)!
Както и „Дневникът на един дръндьо“, втората книга на Джеф Кини отново е тотално размазваща, страхотно забавна и турбо яка. И макар някои родители да изпадат в див ужас дори само от заглавието, истината е следната: книгата бързо печели сърцата както на децата, така и на възрастните, затворили очи пред предразсъдъците си.
Главен герой и в тази книга е Грег Хефли – автор на „Хроника“ (НЕ ДНЕВНИК!!! ). Комичните ситуации, в които попада Грег, опитвайки се да намери мястото си под слънцето покрай големия си брат Родрик и ужасно досадния малък Мани, са една от друга по-забавни (стига да не изпадаш в същите, разбира се).
Лесно ли е за един ученик да търпи своеволията на мързел-гимназист? А гадните доноси на тригодишно хлапе? Или може би най-гадно е майка ти да дойде и да играе с теб и приятелите ти на игри? Как се гонят почитатели на метъл-музиката и какво пише в дневника на Раули – най-добрия приятел на Грег…
Това, плюс убийственото чувство за хумор на автора, перфектното оформление и дизайнерския шрифт допълват по страхотен начин и тази книга от поредицата за дръндьото, печелейки й множество международни награди, като например „Най-добра книга“ на Nickelodeon (излизайки с едни гърди напред пред „Хари Потър“, „Игрите на глада“ и „Здрач“).
Да разкажеш каквото и да било за такава книга е невъзможно. Защото най-добрите неща не могат да бъдат преразказвани и характеризирани. Те просто трябва да бъдат четени!
[club]
