За дълбоките води на разочарованието и тъгата
Детството е разтопен сладолед, засъхнал около засмяната уста. Заздравяващи и пресни драскотини, получени при лов за съкровища или надпревара с велосипеди. Хвърчило, литнало волно в небето, опълчило се на слънцето и вятъра. Но детството е и догонване на чуждите очаквания и цели. Преглъщане на незачитането и несправедливостта. Пренебрежително отношение към възрастта и оскъдния опит.
Такова е детството и за малкия Пухчо, на когото се налага да плува в „Дълбоки води“ (изд. “Книги за всички“). Един ден той среща голям, рунтав и пухкав Мечо и заедно решават да избягат далеч. Преди това обаче е нужно да опаковат малко багаж. Пухчо отвежда новия си приятел у дома, където отново е напрегнато и тъжно. Любящият му пастрок Стен е смирен и тих, но Мама е ядосана и няма търпение да го отпрати. Така че той също трябва да опакова багажа си съвсем скоро – щом приготви корабчето, на което ще живее.
Тъгата на Стен и Пухчо тежи във въздуха. За света връзката помежду им не съществува, не споделят обща кръв и име. Но един за друг те значат повече, отколкото може да се опише с думи. Не е чудно, че когато Мама отказва на Стен да вижда момчето, сърцата и на двамата са разбити.
„- Ама…той изобщо ли не може да ми идва на гости на корабчето?
– Не, Стен, защо да идва?
– Но защо не?
– Защото е мой син! А ти се изнасяш! Трябва да си имаш свое дете, Стен!“
Лиля Шерфиг поднася краткия си разказ за Пухчо, Стен и Мечо леко, с малко на брой думи, без патос. Защото тъгата често е притихнала и неразбрана. Графичните илюстрации на Ото Дикмайс превръщат картинната книга във визуално пиршество. Дълбоки, деликатни и със скрити детайли, излезли от ръката на човек, свикнал да разказва с рисунките си. Заедно текстът и илюстрациите създават усещането за бушуваща буря под повърхността, застинала в очакване и страх.
„Стен твърди, че хората не могат да се притежават едни-други. Могат само да се обичат.“
„Дълбоки води“ е история за едно бързо порастване, за отминало щастие и несигурно бъдеще. За обичта между момче и неговия пастрок. За сбогуването и новото начало. А читателят може сам да измисли име за големия мечок, защото по един рошав и неопитомен спътник вероятно се крие във всеки от нас.
