Всеки се е чувствал като Никой

Често казваме, че детството не е безгрижна разходка и безоблачно щастие. В действителност наследниците ни преминават през различни трудности и болки, през отхвърляне, неразбиране или просто умора. Ние, възрастните, често пренебрегваме проблемите им, защото правим грешката да ги сравняваме с нашите собствени.

За щастие, има автори и книги, които разбират крехкия детски свят и предлагат утеха на малките читатели, а на нас – кротко припомняне на нелеката ни роля. Пример за това е деликатната история „Никой“ от Ким Фупс Окесон (изд. „Панда“).

Досущ като повечето деца, Роберт си има най-добър приятел. С него той дели игрите и скуката, радостите и разочарованията. Приятелят на Роберт се казва Никой и е особен, защото…е невидим. Двамата се запознават на първия учебен ден, когато сред непознатите деца Роберт се оттегля сам на най-последния чин, а Никой сяда до него. Двамата стават неразделни, а видимото момченце не се и присеща за друга компания.

Един ден обаче Никой сяда на друг чин, до най-особеното дете в класа, с което никой не говори и играе. Така Роберт се запознава с Антон. За да отмъсти на неверния си незрим другар, Роберт решава да прекаря следобеда със странния Антон.

„- Знаеш ли кой иска да ти бъде приятел? Никой! – викна му той.

– И какво от това? Сви рамене Антон.

– Но Никой е мой приятел! – смръщи се Роберт.“

Единаците не успяват да намерят лесно път един към друг, но когато това се случва, времето литва неусетно като хвърчило, понесено от вятъра. Те напълно забравят за Никой, а в края на деня се уговарят да седнат заедно в училище. А какво се случва с Никой, ще попитате вие. Е, той също намира своята лика-прилика.

Книгата е нежно насърчение и уверение, че никой не е единствен в самотата и срамежливостта си. Но че, вглъбени в собствената си откъснатост, често не обръщаме внимание на тези, които се чувстват също като нас. И оставаме слепи за радостите и веселите моменти, за нечия протегната ръка.

Кога се чувстваме невидими? А кога ни се иска да сме невидими? Какво ни коства самотата? За тези въпроси отварят пространство „Никой“ и ненатрапливите, меки илюстрации на Анна Маргрете Киергор.

А ето какво мисли за книгата една 10-годишна госпожица, която обикна книгата от пръв прочит (последван от още много):

„Това е много хубава книга, защото има различни неща в нея. Човек е хубаво да си има въображаем приятел, но само отчасти, защото той изчезва. И е хубаво да си имаш истински приятели, на които да разчиташ, защото, ако изпаднеш в беда, въображаемият приятел няма как да ти помогне. Харесва ми, че това момче, Роберт, мисли, че няма нужда от приятели, но накрая осъзнава, че е добре да има такива. Хубаво е, че се запознаха с Антон, защото той не е негов тип. Така дава шанс да опознае някой друг. Външният вид доста често лъже. (…) Мисля, че илюстрациите са добри, защото описват много добре какво точно се случва. Никой е изобразен като нещо прозрачно, но все пак се вижда. Много прилича на Роберт и винаги когато Никой е до него, правят едно и също. (…) Бих препоръчала книгата основно за малки деца, но не само, мисля, че и някои възрастни могат да я харесат.“

А вие давате ли шанс на тези, които изглеждат особени? Може точно така да срещнете своя Някой.