Супербаба праща поздрави и се извинява
Ако някой ми беше казал, че дебелото томче на Фредрик Бакман ще се превърне в новото ми любимо настолно четиво, не бих повярвала. Но „Баба праща поздрави и се извинява“ (изд. „Сиела“) безспорно е една от най-мегаяките книги, на които съм попадала напоследък. Защото е различна. Защото е реална и все пак в нея се срещат воршове и Чудовища. И защото някак е политически коректно баба да праща поздрави и да се извинява.
„Всички седемгодишни заслужават супергерои. Просто така стоят нещата. И който не е съгласен, всъщност е пълен глупак.“
Така смята баба, която е на седемдесет и седем и е щура до мозъка на костите си. Тя стреля с пушка за пейнтбол, погажда номерца на съседката Брит-Мари и пуши като комин. За разлика от мама, баба е най-неорганизирания човек на света и е доста дисфункционален герой (Елса е проверила в Уикипедия какво значи, проверете си и вие!).
„Елса веднъж прочете, че „хаосът е съсед на Господ“, но мама каза, че хаосът се е нанесъл във входа на Господ само защото повече не е издържал да живее в съседство с баба.“
Въпреки таланта да дразни възрастните и да ги изкарва извън нерви, най-специалното умение на баба е да бъде баба на Елса. Защото баба е от твоя отбор винаги и при всякакви обстоятелства – особено когато си се провинил или когато майка ти и приятелят ѝ очакват да се роди Половинката.
Елса е на седем, но скоро ще стане на осем. Доста е различна от връстниците си, чете качествена литература („това, което необразованите отворковци наричат „комикси“), брутален фен е на Хари Потър и ако има нещо, което обожава най-много, то е пътуването до Страната-на-Почти-Будните, което често предприема с баба.
Страната-на-Почти-Будните сякаш е измислена от баба, а приказките, които се раждат там, изглеждат крехки и нереални. Морски ангели, Вълчето сърце, сенки, воршове – фантастични същества, живеещи в паралелната вселена на кралствата Миамас, Миревас, Миплорис, Мимовас и Мибаталос. И всичко вероятно би останало в онази територия между фантазията и реалността, достъпна единствено за децата (и щурите баби), ако баба не изпраща Елса на последния и най-грандиозен лов на съкровища, докато тя пуши на пейка в Миамас, защото просто не се връща оттам една сутрин.
Елса не е глупава и знае какво е рак, защото е проверила в Уикипедия. Но онова, за което не е подготвена, са истините. А те се разгръщат една подир друга, докато момичето разнася писмата на баба и открива защо тя се извинява. Защото баба не е живяла в блока на Елса винаги. И е направила доста неща, които я превръщат както в супергерой, така и в гаднярка. Докато прелиства страниците на историята, Елса ще научи и какво всъщност се крие зад образа на съседите ѝ. Дали мама винаги е била суперефективна? Има ли „дъртата вещица“ Брит-Мари някаква тайна, която вгорчава живота ѝ? Дали воршовете, морските ангели, Вълчето сърце и сенките са запазена марка само на Страната-на-Почти-Будните или са на една ръка разстояние? Докато следва последната заръка на баба, Елса ще разбере кои са били нейните слаби страни и ще трябва да се пребори с чувствата си. Ще научи, че не всичко е такова, каквото изглежда, а хората понякога могат да те изненадат със скритата си суперсила.
Когато си в Страната-на-Почти-Будните е трудно да разкажеш нещо, което съдържа в себе си истини за нещата от живота, описани с чувство за хумор, но и с абсолютна сериозност. Защото точно това прави Фредрик Бакман, докато Елса разнася писмата на баба. И ако смятате, че философските разсъждения не са присъщи на почти 8-годишните, „Баба праща поздрави и се извинява“ ще ви опровергае напълно!
Книгата е честно четиво, в което – с помощта на фантазията – авторът сякаш изважда добрите и лошите герои от приказките, за да покаже, че те се срещат в ежедневието. Макар и да не носят принцесешки дрехи или да са изключително благовъзпитани, те съществуват и дават поводи за размисъл на младите читатели, а и на техните родители. И макар книгата да е над 400 страници и според стандартите да се налага да бъде препоръчана за читатели над 10 години, все ми се струва, че тя е подходяща и за по-малките. Защото Страната-на-Почти-Будните всъщност е тъкмо тяхното царство и е престъпление да не го посетиш поне веднъж!
„В Страната-на-Почти-Будните никога не се казва сбогом. Хората казват просто „ще се видим“. За жителите на Страната-на-Почти-Будните това е много важно, защото те смятат, че никога нищо не умира напълно. Просто се превръща в история, прави лек граматически скок и сменя времето от сегашно на минало. В Страната-на-Почти-Будните обичат времената. Те са толкова важни за една приказка, колкото и магията и мечовете.“
Преводът от шведски език е дело на Любомир Гиздов, а дизайнер на корицата е художникът Дамян Дамянов.
Автор: Вал Стоева