Шърли Хюз: „Дъщеря ми е първият човек, на когото показвам творенията си”

Запознайте се с Шърли Хюз и Клара Вулайъми – обичани илюстратори, продуктивни автори, но преди всичко майка и дъщеря, споделящи любовта към детските книги. Клара е позната на българските читатели с рисунките си за поредицата на Поли Фейбър „Манго и Бамбам“. За наше огромно съжаление, никоя от многобройните детски книги, излезли изпод ръцете на Шърли Хюз, не проговори на родния ни език преди смъртта ú. Този месец Хюз ни напусна на достолепната възраст от 94 години.

Днес, на осмия ден от март, ви запознаваме с две жени и тяхната специална връзка. Точно такава, каквато я е видял репортерът на The Guardian Флик Еверет преди девет лета. Публикуваме разказа му без редакции.

Вече повече от половин век писателката и илюстраторка Шърли Хюз е част от детските триумфи и пакости. Докато други автори „излизат от мода”, нови и нови поколения читатели продължават да бъдат очаровани от нейните прекрасни истории за Алфи, Доджър и компания. 85-годишната Шърли има повече от 12 милиона продадени книги, наградена е с множество медали и продължава да работи в своя бохемски дом в Холанд Парк, Западен Лондон, където живее още от петдесетте години на миналия век.

„Разбира се, по онова време си беше съвсем обикновен квартал,” – разказва Шърли, внасяйки чайника в дневната. – „Тогава припечелвах съвсем малко. Имах късмет, понеже съпругът ми Джон беше архитект и можеше да ме издържа.”

Това е домът, в който са израснали трите ú деца и където дъщеря ú Клара Вулайъми е развила собствения си илюстраторски талант. Но майката и дъщерята имат много различни стилове.

 

 

 

 

Поредицата на Клара Martha and the Bunny Brothers става все по-популярна. Нейните смели рисунки на весели, антропоморфизирани зайчета изглеждат като пълна противоположност на изпълнените с реализъм истории на Шърли за изгубени играчки и забравени ключове.

„Има обаче едно нещо, което споделяме, и то е, че ежедневните неща ни привличат – онези епични саги, които изграждат семейния живот.” – казва 50-годишната Клара, чиито истории са вдъхновени от трите й деца, докато били по-малки. „Подготовката на децата за лягане е част от живота на всяко семейство и родителите знаят, че това е ритуал, който може да започне в четири следобед и да продължи до малките часове на нощта.”

Шърли кима в съгласие.

„В книгите за Алфи, например, той е толкова малък, че неща като да си обуеш обувките на правилния крак или да отидеш на парти без любимото си одеалце, са огромни проблеми.”

Шърли стои до прозореца, наблюдавайки празната градинка отсреща. Преди тя често е седяла там, скицирайки преминаващите семейства. Но нещата доста са се променили от времето, когато децата вилнеели в градинката, а майките разговаряли помежду си, загърнати с раирани шалове, бутайки разклатени, стари детски колички – както продължават да правят в изпълнените с емоция и живот илюстрации на Шърли.

„Сега всички тук са толкова богати, че постоянно бързат да заведат децата си от един частен урок на друг” – казва тя, смръщвайки вежди. „Животът им е толкова сериозен. Преди бяхме само ние, майките. Често се молехме една друга: ”Ще наглеждаш ли детето ми за половин час?” Помагахме си. Сега всички имат бавачки и безкраен списък с отговорности.”

Шърли и Клара вярват, че детство, изпълнено с множество занимания, е враг на иновацията и въображението.

„Аз израснах по време на войната и нямаше абсолютно нищо за правене освен да слушаш радио и да ходиш на кино, когато станеш малко по-голям.” – разказва Шърли, припомняйки си детството. „Имахме толкова време просто да се мотаем насам-натам. Мисля, че скуката е от изключително значение за креативността. Убедена съм, че именно затова станах илюстратор.”

Детството на Клара също е било доста еднообразно.

„Първият ми спомен е лицето на майка ми, обградено от облак пара, излизащ от тенджера с картофи. За мен, разбира се, Шърли Хюз е просто „мама”. Децата не приемат родителите си като специални личности, те само искат да са сигурни, че когато дойде време да се приберат от детска градина или училище, родителите им ще бъдат там, за да ги вземат.”

Клара си спомня как Шърли е работила около нея и братята ú, докато са били по-малки.

„Смътно си спомням как тя рисува на кухненската маса, а като дойдеше време за обяд или вечеря, всичко се избутваше в едната страна на масата. Но не ни използваше за модели на героите, които рисуваше. Всъщност мама никога не ни четеше своите книги.”

Сигурно те са били едни от малкото деца във Великобритания, които не са приспивани с приказките на майка ú.

„Илюстрирането беше просто нещо, с което се занимавах – също както Джон беше архитект. Това беше моята работа.” – допълва Шърли, смеейки се.

Джон умира през 2007 г. Тогава Шърли започва своя първи роман – Hero On A Bicycle, чието действие се развива в Италия по време на войната, и планира нова книга за Алфи. Между работните ангажименти тя винаги намира време за седемте си внука. Признава, че като работеща майка понякога ú е било трудно да смени фокуса от илюстрираните деца към истинските.

„Често едва успявах да намеря три часа, в които да поработя, преди да стане време да ги взема от училище или да сготвя вечерята.” – спомня си тя.

               

„Мама никога не говореше за това, което прави сякаш е нещо много голямо или важно.” – добавя Клара. „Но аз забелязвах отговорността, с която се отнася към работата си и разбирах колко е важно да правиш това, което обичаш. А аз обичах да рисувам.”

Шърли забелязала зараждащата се страст към рисуването у Клара и я насърчавала.

„Когато тя се прибираше от училище, оставях в палитрата остатъците от боите, с които допреди малко съм работила и тя започваше да рисува с тях.”

До края на 20-те си години обаче Клара не била сигурна дали иска да бъде илюстратор. Когато се родили децата й, осъзнала, че изпитва силно желание да улови в рисунка различни моменти от детството им.

Не е ли изпитвала притеснение, че поемайки този път, се обрича на вечен живот в сянката на по-известния си родител, подобно на децата на рок звездите, но с по-малко размътени от наркотици моменти?

„Може да бъде изключително отблъскващо да имаш родител, който се занимава със същото, с което и ти.”

– казва Шърли.

„Ако се бях замислила за това, сигурно щях да се обезсърча.”

– съгласява се Клара.

„Но за мен беше просто начин да правя това, което обичам. В понеделник сутрин, когато другите хора тръгнат на работа, ми се струва, че трябва да се присъединя към тях и с въздишка да кажа: „Ужас! Още един ден, в който да рисувам чехли и зайци!” Но за мен това е страхотно!”

Шърли и Клара признават, че са големи късметлийки, защото имат такава подкрепяща работна връзка.

„Прекрасно е, че можем да си говорим както за лични, така и за работни неща.” – казва Клара.

В момента си сътрудничат по нова детска книга – Шърли пише, а Клара прави илюстрациите.

„Клара е първият човек, на когото показвам творенията си – винаги.”- споделя Шърли. „Въпреки че ние не се критикуваме много…”

„О, но ти критикува работата ми веднъж!” – прекъсва я Клара. „Мама каза, че ушите на децата, които рисувам са толкова големи и розови, че приличат на пластмасова шунка-играчка, извадена от къща за кукли. Бях съкрушена! От тогава станаха много малки и бледи.”

Източник: https://www.theguardian.com/books/2013/feb/09/shirley-hughes-clara-vulliamy-childrens-books