По принцип съм голям почитател на Астрид Линдгрен. И Пипи харесвам, и Кале детектива, че и щуротиите на Емил от Льонеберя ми допадат… Но за поредната нейна книга, която прочетох, не знам какво да кажа. Хем ми се стори леко скучна на моменти, хем ми беше доста интересна и страховита; по едно време реших, че е прекалено… “кахърна” (да си проверите в речника какво значи думата, ако не знаете!), пък после плаках от умиление. С две думи – “Расмус и скитникът” в никакъв случай не е от онези книги, на които да лепнеш само един етикет. Тя има много лица и всеки може да открие по нещичко в нея, стига да премине първите 5-10 страници, които лично на мен ми костваха много усилия.
Расмус е 9-годишно момче с права коса, което живее в сиропиталището Вестерхага. Той е доста палав и често търпи конско от страна на госпожица Орлен (или Орлицата) – строгата надзирателка на сиропиталището. Не знам дали Расмус е чак толкова невъобразимо палав или просто е като всяко друго момче на неговата възраст, което иска да тича на воля и се нуждае от мъничко внимание, но определено е набеден за голям пакостник. Заедно с приятеля си Гунар, момчето прекарва дните си в окопаване на картофи и скубане на коприва, без да има някой, който да чуе неговия тихичък зов за обич.
Едно от най-големите страдания на малчугана е, че никой не осиновява момчета с прави коси, а само момичета с къдрици. Но Расмус не се предава, защото дълбоко в себе си знае, че има родители и за него. Тази вяра го води и в деня, в който богат търговец и съпругата му посещават Вестерхага, за да си изберат дете. Въпреки цялата си увереност, че това е неговият ден, Расмус не е избраникът на богаташкото семейство, а като капак на всичко, госпожица Орлен заплашва да го накаже. Защо? Е, нека не развалям цялото удоволствие от четенето.
Оттук нататък шеметните приключения на момчето се развиват като на кинолента: бягството от Вестерхага, срещата с Райски Оскар – скитника; изучаването на изкуството да се шляеш по света и да печелиш симпатии и храна чрез песните и позитивното си отношение. Истината е, че Оскар и Расмус стават страхотни приятели, а скитникът го учи на нещата от живота. И може би точно тези уроци им помагат да се справят с ужасната беда, в която са въвлечени както те двамата, така и старата госпожа Хедберг.
Бягство от затвора, преследване на опасни престъпници, издирване на откраднати богатства и един странно щастлив край – всичко това ще откриете в историята за Расмус. Ако трябва да съм напълно честна, книгата не е от най-шантавите, които съм чела. Търсите ли лудории като тези на Пипи, или пък бели като на Емил от Льонеберя, “Расмус и скитникът” не е за вас. Не защото и тук ги няма типичните за всяко дете пакости и приключения, терзания и щастливи мигове, но просто тази книга засяга много по-важни теми и затова на моменти може да ви се стори прекалено сериозна. На мен ми трябваше доста време, за да я прочета и най-вече, за да осмисля всичко, което Астрид Линдгрен е скрила в историята за малкото момче от Вестерхага и за неговия приятел Райски Оскар. А ако все пак се наемете да прочетете книжката, краят й ще ви възнагради напълно за търпението и вниманието, което сте отделили.
Автор: Вал Стоева
[club]
