Ненко Генов: “Най-трудно е да намериш общ език с децата…, но и да си честен с тях”

Ненко Генов е колоритна личност – можем да го опишем по различни начини. Например:

Ненко е българин, роден в Пловдив, който работи като учител по английски език в Полша.

Той е изключителен почитател на “Междузвездни войни” – чак да се чудиш как не са му поверили някой епизод. (Особено като се има предвид, че е завършил кино режисура.)

Той е българският крал на книгите тип “дневник”, а освен това е и преводач.

Сбогом, дневнико! – Ненко Генов, изд. Хермес

Ненко подкрепя различни каузи, както може да се види и от романите му. 

Автор е на два романа от поредицата “Сбогом, дневнико!” и на няколко театрални пиеси, поставени в Полша. 

Ненко е баща на три (щастливи по наше мнение) деца и страстен любител на детските книги. Това е видно и от работата му в блога “Книжни криле”

Повече за него можете да прочетете тук.

С радост споделяме отговорите му в нашето кратко интервю:

Опиши се с 5 думи…

Татко. Хлапе. Разказвач. Мечтател. Джедай.

Кое е най-трудно в работата ти?

Тъй като за това интервю съм в ролята на писател, предполагам, че именно за писателската работа трябва да говоря, а не за бащинството или пък учителската практика. Но всъщност и в трите най-трудното е едно и също, а именно – да намериш общ език с децата, да ги заинтригуваш, да задържиш вниманието им, но и да си честен с тях.

А най-вдъхновяващо?

Най-вдъхновяващото е отново контактът с децата. Реакциите и отзивите им. Живият контакт. Споделеният ентусиазъм. Доказателството, че това, което си искал да кажеш и разкажеш е било интересно и нужно на някого, е че сред читателите си намерил сродни души.

Знанието, че си успял да дадеш на някого онова прекрасно усещане, което ти самият получаваш от любимите си книги.  Че може би си предал щафетата на някого, който тепърва ще се втурне по стъпките ти.

Ако не пишеше книги, щеше да бъдеш…

Когато не пиша свои собствени книги, голямо удоволствие ми доставя да превеждам чужди такива, от полски или английски език. Харесвам гъдела и предизвикателството в това да предадеш атмосферата, хумора, цялостното усещане на оригинала, въпреки езиковите разлики и културните бариери.

Иначе винаги съм мечтал да бъда кино режисьор. Дори съм завършил магистратура по филмово изкуство. Но аз обичам анимация, както и фантастични истории с много приключения, а подобно кино е скъпо. Тъй че писането на книги е един по-нискобюджетен вариант.

С удоволствие бих бил също сценарист на комикси или компютърни игри. Сигурен съм, че ако не пишех книги, то със сигурност щях да върша нещо, което е тясно свързано с разказването на истории, предаването на идеи и емоции и активно използване на въображението.

Сбогом, дневнико! Планински патаклами (книга 2) – Ненко Генов, изд. Хермес

Коя детска книга те е разсмяла най-много?

Ах, не са малко… Но книгите за Карлсон и Малкият Николà винаги ме карат да се кикотя. Смея се на глас. Просто не мога да се сдържа. Имах навика да си чета историите за Николà в автобуса, на път за работа, и хората извръщаха глави да видят този пък на какво толкова се хили.

А коя те е натъжила най-силно?

„Ние, врабчетата”. И по-специално главата „Птича перушина”. Като дете я преписах в дневника си, а по листа личат капките от сълзите. До ден днешен повдигам птичи перушинки от земята и ги пускам да летят.

Ако можеше да се запознаеш с един-единствен любим герой от книгите, кой би избрал?

Точно това им е най-хубавото на книгите – докато ги четеш, ти опознаваш героите, виждаш света през очите им, пътуваш с тях, съпреживяваш историите им… Тъй че, в известен смисъл, запознал съм се с куп герои. Но ако можеше това да се случи на живо, съвсем буквално,… Хммм… Я да видим. Май ще се спра на мечето Падингтън. Той ми е особено мил на сърцето, с него имаме много общи неща. Освен любовта към сандвичите с мармалад.

Ако можеше да живееш в детска книга, коя щеше да е тя и защо?

А, този въпрос и аз нееднократно съм си го задавал, питал съм и членовете на семейството ми, и най-удачен избор ни се струва Муминската долина. Можем да се преселим там още утре. Мястото е хем вълшебно и приказно, хем уютно и спокойно, хем никога не е скучно. Може да се случи буквално всичко, но нещата завършват винаги добре. Пък и там всеки е добре дошъл и за всекиго има място под слънцето, независимо що за чешит е.

Другият ми избор е остров Динотопия от едноименната поредица на Джеймс Гърни – феноменален илюстратор и прекрасен човек, чието творчество препоръчвам най-горещо на всички. От малък обожавам динозаврите, тъй че в Динотопия бих се чувствал наистина като у дома си. Уотърфол сити (Града на водопадите) е моята дефиниция за райско кътче.

Когато те попитат за детски книги, най-напред се сещаш за…

Астрид Линдгрен. Сигурно е често срещан и не особено оригинален отговор, знам, но за мен името й е като синоним на „детска литература”. Сещам се също и за Джани Родари. Обичам го. Сборникът „Приказки” (съдържащ „Джип в телевизора”, „Торта в небето” и „Космически истории”) е първата „голяма” книга, която прочетох самостоятелно в първи клас. Даде ми я класната, госпожа Душева, душа човек.

Три неща, които не знаем за теб:

1) Професионален писател съм от осемгодишна възраст.

На толкова бях, когато продадох първата си книга. Ако не се лъжа, изкарах космическата за онези години сума от 10 (десет!) български лева.

Мой съученик искаше книга-игра на определена тема, аз му казах, че е достатъчно да ми купи тетрадка, да ми плати хонорар и ще му я напиша. Майка ми беше ужасена, очакваше че скоро ще ни звъннат разгневените родители на съученика ми, искаше да върна парите на момчето и да му се извиня, но аз твърдо отказах.

„Ти нали си ми казала, че всеки труд се заплаща?” – отговорих.

Гордо похарчих първия си хонорар на сергията за книги (тогава повечето книги се продаваха по сергии на улицата). Естествено, купих си книга-игра от мой по-възрастен „колега”.

2) Имам личен запас от 14 буркана лютеница.

Не заради карантината или нещо такова. Просто обичам лютеница, а вкусът й ме връща в детството. И тъй като живея в Полша, лютеница тук не се продава под път и над път. Когато видях за първи път лютеница в кварталния супермаркет, просто купих всички останали бурканчета, до едно. Откъде да знам дали ще им докарат пак като свърши?

3) Правя куп правописни грешки.

Изяждам запетайки, бъркам пълни и кратки членове… Знам, че се очаква един уж-писател да не се излага така, но какво да се прави. Ако и вие сте като мен, нека това не ви спира да пишете, стига да имате вдъхновение. Оправдавам се с това, че когато историята ме понесе, не мога да се съобразявам с такива „дреболии” като правопис и граматика. А и не искам да изяждам хляба на редакторите и коректорите, и те душа носят.

Какво ще пожелаеш на българските читатели?

Честит Ден на детето! Пожелавам ви дълго и щастливо детство, което да не забравяте, към което да се връщате след време с усмивка в спомените си, и което да ви даде нужните сили занапред.

Бъдете добри хора (внимание: добър не е равносилно на послушен!), бъдете себе си, и нека Силата бъде с Вас!

Ненко Генов / Изображение: https://youtu.be/dOU58U4zqus
Специално за читателите на „Детски книги”, Ненко предлага първи поглед към предстоящата трета част на поредицата „Сбогом, дневнико!”:

„Денят почна зле. Добрева ме вдигна на дъската. Попита ме нещо за местоименията. Не разбрах въпроса. Погледнах безпомощно към класа… Монката и Филип така бяха залегнали, че ако се снишаха още малко и щяха да свършат под чина. Коста ровеше трескаво из учебника. По лицето на Стефчо се четеше „Хайде, бе, как не го знаеш това! Лесно е! Бих ти казал, но седя точно срещу учителката…” (Да, понякога израженията казват ТОЛКОВА много думи).

Добрева явно изгуби търпение и реши да ми даде жокер. Лошото е, че нейните жокери обикновено само тя си ги разбира.

– Хайде, помисли. Какъв въпрос задаваме към „му”?

– Му… Какво прави кравата?

Добрева затвори очи и започна да масажира слепоочията си. Мнооого лош  знак.

– Сядай – каза тя и написа нещо в дневника.

Да МУ се не види!”