Чудовището на дидактиката и художествената литература за деца

Весела Фламбурари е нашият водач зад кулисите на детската литература. Благодарение на рубриката „Когато детето чете“ нищо не остава скрито-покрито за читателите, а темата днес е за дидактиката в детските книги и сериозния въпрос „Трябва ли да я срещаме там, или не?“.

Да, да, представям ви цяло-целеничко чудовище: Чудовището на дидактиката в детската художествена литература.

Ако дидактиката си стоеше там, където й е мястото, ако живееше само в теориите за ученето и преподаването (ако си живееше само в училище или в университета), щях да махна с ръка и да й призная правото да бъде полезна. Но тя е изменчиво и хитро чудовище. Чудовище, което винаги ще се мъчи да отклони вниманието ни и да се намести навсякъде, където е не само вредно, но и опасно.

Думата „дидактика“ идва от гръцката дума διδακτικòς („дидактикос“), която означава поучителелен, назидателен. В литературата се използва и терминът „дидактизъм“, (т.е. „склонност към назидание“). Терминът може да звучи внушително, но всъщност става дума за старото изпитано „конско евангелие“, както си го казва на смях нашият умен народ.

Но на мен днес не ми е никак смешно. Защото добрата, фантазийна, игрова детска художествена литература се бори с дидактиката още от 19-и век. Векът, в който същата тази добра детска литература се превръща в протест, реакция, бунт на светлите умове на Англия и Европа, срещу педагогическата школа на Питър Парли. Една школа, която препоръчва на децата „книги с фактология“.

Добрата детска художествена и игрова литература притежава характерни смели, хипотетични или нонсенсови светове, впечатляващи необичайни персонажи, действен сюжет, фабулни обрати, поетичен картинен език… тоест всичко, което може да изскочи, когато фантазията и таланта на добрия писател се развихрят.

Първият фентъзи роман например е „Водните дечица“ (1863 г.) на Чарлс Кингсли. Кингсли е бил професор по литература в Кралския колеж в Лондон и професор по история в Кеймбриджкия университет. Той измисля една история за омагьосано дете, превърнато от феите във водно същество. Следват двете книги за Алиса: „Алиса в страната на чудесата“ (1865 г.) и „Алиса в огледалния свят“ (1872 г.) на Луис Карол. Карол също е бил университетски преподавател. А тенденцията – добрите детски книги да бъдат писани от университетски преподаватели, водещи учени във всички направления на науката, както и от брилянтни в работата си хуманитаристи и хора на изкуството – остава до днес. Добрата детска литература успява да се пребори, за тогавашният момент, с дидактиката в книгите за деца.

Но днес, през новия 21-и век, чудовището на дидактиката отново е заело твърди позиции в художествената литература за деца. (Сякаш човекът, малък или голям, е изгубил отново способността си да мисли и да разграничава доброто от лошото.) И този факт дори не е странен, щом има толкова родители, които някак обичат чудовището на дидактиката в детските художествени книги.

Да, да, обичат я! Ами, че дидактиката е толкова лесна за усвояване! Къде по-простичко е авторът на книжката за „лека нощ“ да си е написал черно на бяло какво иска да каже. Едно назидателно, морализаторско изводче за край. Защо не? Капналият от грижи и умора родител няма нужда да говори повече с детето си за книгата. Всичко е ясно. Детето спи. Родителят е отбил номера. Прекрасно! И точно това е начинът, по който учим собствените си деца да НЕ мислят.

Значи, на нас ни е мързеливо да мислим и да говорим с децата си. Как и защо тогава очакваме от тях да се научат да мислят и да разговарят с нас? Затворен кръг, нали? Да, затворен и омагьосан кръг! И хързулвайки се по пазарния закон на търсенето и предлагането, услужливи детски автори се втурват да произвеждат шаренки детски книги, в които липсва литература. Но какво от това? Важното е, че децата ни уж могат да научат нещо ново. Разбира се, винаги става дума за някой гол факт допълнително и никога за осмисляне на света.


Децата не приемат и не вярват на неща, които са им поднесени като нравоучителна притча.
(Да вдигнат ръка онези възрастни, които обичат другите да им се налагат! А, никой не вдига ръка! Значи няма възрастни, които да обичат другите да ги командват. Защо тогава си мислим, че на децата ще се хареса някой да им се налага открито?)

Нравоучителната притча от книжката за „лека нощ“ е сигурният начин да накараме децата отрано да НЕ обичат книгите и мисленето. Защото децата ясно усещат желанието на родителя или на автора на притчи да им се наложи. Да закове в главите им своя поглед върху живота, своето “страхотно решение” за разправа с всички житейски предизвикателства. Да спусне във вид на закон своите ценности.

Но ценности не се налагат с размахан пред лицето на някого пръст! Децата (поне до пубертета, а да не говорим за самата тийн-възраст) са все още с много ясно, живо и ярко запазен усет (интуиция, отвореност към света) и затова трудно възприемат диктат. Отстояват твърдо емоционалните си позиции и ако все пак големият им се наложи, страдат!

Всъщност ценностите (каквито и да са те) се възприемат само с личен пример – факт! А това означава възрастният пръв да прави нещата, които иска да правят децата му, и по този начин да им дава своя пример. Тогава детето ще приеме идеите, които възрастният иска да му внуши!

“Аз вземам една идея за възрастни и я разказвам на децата. Но винаги съм убеден, че бащата и майката ще чуят приказката и може би ще се поразмислят над нея!” – пише Андерсен в един от дневниците си.

Ханс Кристиан Андерсен и Карло Колоди са велики именно с това, че са освободили писането за деца от чудовището на дидактиката. И те, наред с добрите съвременни детски писатели, винаги ще си останат големи разказвачи на истории, защото разбират, че над книжките трябва да се „поразмислим“ и когато ги пишем, и когато ги четем.

Автор: Весела Фламбурари