Зарежете граматиката и вместо това учете децата как да разказват истории

В своя публикация в The Guardian писателят и журналист Тим Лот защитава мнението, че писането на истории е жизненоважно умение, което трябва да бъде преподавано в училище. Предлагаме ви статията с известни съкращения.

Според доклад на The Times учител от средно училище се оплаква, че седмокласниците вече не могат да разказват. 

„Те знаят какво е обстоятелствено пояснение, как да открият вметната част и дори какво е предлог, но когато им дадох задача да напишат разказ, не издържаха и се предадоха.“, казва учителят.

Фактът, че не се обръща никакво внимание на умението да се разказват истории, ме вбесява. И то не само защото не се оценяват творческите способности на децата, а и защото разказването е повече от обикновено изкуство – то е много важно умение в търговията и живота като цяло.

Политиците би трябвало да знаят най-добре. Какво е лозунгът „Гласувайте за нас и страната ще бъде силна и стабилна“, ако не един вид история? Или пък „Да направим Америка отново велика“? Всичко, съставено от думи, е история – от случките, които си разказваме през тези, които гледаме по телевизията до онези, които споделяме на колегите си до автомата за вода.
Нежеланието да се преподава разказване на истории се дължи на изначално неразбиране на проблема. Дори и при творческото писане е възможно да се постигне някакво измерване на успеваемостта. Това, което се пропуска от двете страни в спора е, че разказването на истории може да бъде преподавано и подложено на проверка.

Знам това, защото го преподавам, макар и на възрастни. Твърди се, че децата са родени разказвачи на истории, но това не е вярно нито за тях, нито за възрастните. Или по-точно, те не са поначало добри разказвачи на истории. Повечето детски разкази, макар и може би очарователни, всъщност са досадни, защото представляват едно несвързано събитие след друго. С други думи, липсват им смисъл, посока и причинно-следствени връзки.

За създаване на сполучливи истории може да се използва голямо разнообразие от измерими понятия. Не би трябвало да питаме децата за обстоятелствени пояснения, а за структура на действието, развитие на характерите, сюжетни обрати и качества на героите (или на антигероите). Каква е разликата между живата реч и измисления диалог? Какво представлява драматичното събитие? Списъкът е дълъг. Умението (а не талантът) да разказваш истории може да бъде преподадено и подложено на проверка по същия начин като граматиката. Това би било много по-лесно, отколкото да наизустяваме като папагали части на речта (аз и до ден днешен не знам почти нищо от формалните граматични определения).

Така че нека не губим време да замеряме с камъни британското правителство, твърдейки, че искат да ни превърнат в безчувствени роботи. Нека пренесем битката в тяхното поле и да кажем: „Да, разказването на истории може да се преподава, проверява и измерва и това представлява безкрайно ценен инструмент както за търговията (ако така държите на нея), така и за всичко останало.“

В известен смисъл, разказването на истории може да бъде също толкова сложно, колкото музиката или математиката. Фактът, че не разбираме истински това умение – и че дори не го отчитаме като умение – отчасти се дължи на романтичния мит за „вдъхновението“, пробутван от писателите, пък и от всички останали. То се преподава (до някакво ниво) в спецкурсовете по творческо писане, но може да бъде достатъчно опростено, та да се преподава и на ученици.

Разказването на истории е безкрайно интересен и плодотворен предмет, който в голяма степен е и измерим. Би трябвало да го включим в учебната програма по начин, който да удовлетвори всички. Така можем да стигнем до щастливия край на една, до този момент тъжна, история.

Превод: Яна Кръстева