За да бъда напълно откровена, преди да започна да чета „Целувка за Ана“ (изд. Егмонт) на Стефани Пъркинс бях доста предубена (вече не помня защо). Може би, тъй като в последно време имах чувството, че всяка подобна книга (тийн любовна история), която захванех, ми е вече позната, знаех как ще свърши и поради тази причина я избягвах. Книгата на Стефани Пъркинс обаче ме грабна още с първата страница и вече знаех, че няма да ми позволи да се наспя и не ме интересуваше, че на следващия ден съм на училище.
Моментът, в който за първи път се заплених от историята беше, когато прочетох, че Ана не иска да учи в Париж. За бога, кое нормално момиче не иска да учи в града на любовта? Разбира се, появата на пленителния Етиен Сен Клер също оказа своето влияние.
За разлика от повечето YA книги историята тук не се вписва във вече превърналата се в клише драма за срещата на доброто момиче и лошото момче, които се мразят в началото. Мотивът, който Стефъни Пъркинс избира, ми допадна много, заради много по-реалистичното звучене. Дори само като се замислите колко много хора изживяват вътрешно това, което изживяват Ана и Етиен, макар и не в Париж, ще разберете какво имам предвид.
Считам за предимство, че историята не е захаросана и блудкава. „Целувка за Ана“ те държи в напрежение през цялото време, като едновременно с това звучи много убедително и дори за миг не те кара да се съмняваш в тежестта на представената реалност. Прочетох книгата за около 2 часа и не съжалявам за отделеното време. От отдавна не ми се беше случвало да плача на книга, но ето че Стефъни Пъркинс успя да го предизвика. Дълго след като прочетох и последната страница на романа не можех да погледна друго четиво. От този книжен застой успя да ме изтръгне единствено „Звезди за Лола“, с което успя да предизвика в мен следващия такъв.
Автор: Ива Иванова
