Речи, ножице
Обичахте ли като малки да надзъртате в старите фото албуми, намерени из някой шкаф в бабината къща? А да се потопите в дебрите на големия скрин или тавана и да се докоснете отново до онези стари съкровища? Помня как аз самата се отдавах на нещотърсаческа дейност и никога не ми омръзваше. Оглеждах хората от черно-белите фотографии с назъбени краища, изпълвах се с почуда. Бяха толкова чужди и далечни, но въпреки това – част от мен. Опитвах се да си представя прабаба, подмладена с 60 години в прегръдките на някой от сериозните, отрудени и безцветни старци.
Едва ли има дете, което да не изпада в удивление от реликвите на миналото. Това, което детето не знае, е, че с отлитането на годините желанието за принадлежност се усилва. И ето че „Ножицата“ (изд. „Сиела“) се появява, за да свърже минало, настояще и бъдеще, преди да ги нареже отново на части. Юлия Спиридонова умело започва разговор по начин, който грабва вниманието и едновременно с това отваря множество врати.
Държа „Ножицата“ и не съм сигурна откъде да започна. Защото началото на историята не е едно. Можем да го търсим в детското любопитство, Древен Египет, Рим или в Средновековието. А пък и историята – тя също не е една. Нека кажем, че книгата разказва за стара стоманена ножица, която се появява в семейството на писателката за пръв път през 1770 г. В Севлиево я донася войникът Хубан, а къде е била преди това, вероятно никой никога няма да узнае.
„- Когато режете, внимавайте какво ще изхвърлите и какво ще запазите – заръчала им тя. – изхвърляйте кавгите и обидите, а обичта и милите думи запазете. Така в семейството ви ще царят мир и любов.“
Попаднала в дома на Хубан обаче, ножицата става ням свидетел на събитията в семейството. Тя преборва таласъми и змеици, помага в къщната работа и учебните дела, гони вещици и чуми, мести се от град на град. Ножицата преминава от ръка на ръка, от поколение на поколение, от власт на власт, от война на мир и обратно. Служи еднакво както на артистите, така и на бойците, както на благите, така и на несправедливите. Може би защото не я е грижа. А може би защото в живота (за разлика от някои книги) няма нищо ненужно.
„Някога хората вярвали, че чумата не е болест, а зла вещица, която носела тефтер. В него били записани имената на онези, които щели да се разболеят. Спиридон обаче имал ножица. С нея успял да отреже няколко страници от тефтера и така спасил семейството си.“
„Ножицата“ не е само приказка за рода. Книгата, илюстрирана богато с живите акварели на Дамян Дамянов, повежда читателя по много пътеки. Можете да се потопите за малко в древната история. После – да постоите в поробена или царска България. Можете да поскитате из богатия фолклор и старите порядки, след което да се изправите пред смазващата власт. Вероятно на моменти ще ви обхванат съжаление или тъга. Но в живота и семейството хубавите моменти вървят редом с лошите. И за да се свържем наистина с тях, трябва да ги опознаем всецяло.
„Нашата ножица продължава да върши страхотна работа. Мама все така реже ненужните думи от историите си, подкъсява крачолите на училищната ми униформа и дори веднъж се опита да ме подстриже, когато бръснарниицте бяха затворени заради пандемията.“
Децата чуват много истории. От телевизора и социалните мрежи, от най-новите игри, от съучениците и приятелите, от учителите и близките. Смешни истории, страшни, поучителни, клиширани, развиващи, развалящи, структурирани, майсторски, интригуващи, скучни. Но има истории, които са по-важни и които често остават неразказани, затворени в старите фотоалбуми. Каква е вашата?
