Ралица Райкова за писането, писаното и пишещите
Ралица Райкова е родена през 1999 г. в София. Завършва ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“ в родния си град, а понастоящем следва в Sciences Po Paris, Франция. Победител е в национални конкурси за поезия („Веселин Ханчев“, 2021 г.) и проза („Петя Дубарова“, 2017 г.), а нейни текстове са публикувани във водещи литературни издания като „Портал Kултура“ и сп. „Култура“. С Ралица се срещнахме покрай представянията на първата й книга („Фигури от сол“, 2022 г.). Днес тя ни споделя възгледите си за писането, писаното и пишещите.
Кой или какво те накара да обикнеш поезията?
Случи се някак съвсем естествено. Винаги съм обичала да чета, но допреди средата на гимназията четях предимно проза – романи, разкази. Е, „Пет приказки“ на Валери Петров си остава една от любимите ми книги, но поезията беше по-скоро изключение, отколкото редовен читателски навик.
В гимназията обаче явно ме е хванало откривателското настроение, защото имам спомен как изведнъж през ръцете ми започнаха да минават много поети, и то все добри – Йосип Ости, Миряна Башева, Борис Христов, Кавафис, Елиът. Подобна голяма поезия представлява един съвсем нов поглед към живота и просто не може да те остави безразличен.
Какво означава лириката за теб?
Различни неща в различните моменти и етапи от живота ми.
Понякога е езикът на търсенията ми, един от малкото езици, които позволяват да се отговори на гатанките на света.
Друг път е смисъл и утеха, когато същият този свят се окаже недружелюбен и неразбираем. Всъщност това, което поезията изважда на повърхността, е, че в човека се побират едновременно много болка и много надежда, че той е едно кълбо от парадокси. Намирам това за красиво.
Дебютната ти книга – повод за настоящия разговор – носи името „Фигури от сол“. Солен ли е вкусът на твоите стихотворения?
Иска ми се да е солен, защото това ще значи, че имат някакво място и на масата на поезията, и в читателския обяд.
Какво би искала читателите да открият в тях?
Бих искала най-вече всеки да се чувства свободен да открива неща за себе си, защото това правя и аз като читател. Читателят е вид съавтор. Ако си позволя все пак да дам някакъв малък ключ:
Бих се радвала, ако стихотворенията им напомнят да съхранят способността си да се удивляват.
Това гледам да напомням и на себе си.
Как ще окуражиш онези, които имат желание, но не намират смелост да се изявят писмено?
Не знам доколко е окуражаващо, но – ако човек не пробва, никога няма да разбере какво ще стане. Щом имаш желание, сигурно имаш и какво да кажеш. Може да не оригинално, но не е нужно да бъде – големите теми са няколко и всички творци, не само писателите, черпят от тях. Новото е техният поглед към въпросите, а всеки има свой специфичен поглед.
Да пишеш, е изключително интересно и – ако не се взимаш прекалено насериозно – вълнуващо занимание.
Не е лесно, но е вълнуващо.
Какво би искала да създадеш в бъдеще?
Смислени неща, независимо дали в полето на литературата или другаде. Има много начини да твориш.
Препоръчай ни книги на други млади поети, които замислят и радват.
Две големи препоръки, и двете по случайност с жълти корици: „Ти, непрестанна новина“ на моя редактор Иван Ланджев, стихосбирка с изключителен ритъм, и „Нещата, за които мълчим“ на Ина Иванова, с око за малките големи неща от живота.
И ако мога да си позволя няколко имена на не-млади български поети, някои даже и не сред живите, но все пак замислящи и радващи: Няма как да сбъркате с имена като Цочо Бояджиев, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Иван Теофилов…
„Фигури от сол“ (изд. „Жанет 45“) е сред претендентите за тазгодишната награда „Бисерче вълшебно“ 2023. Ако читателят ви между 14 и 16 г. симпатизира на книгата, приканете го да я подкрепи от тук.
Интервюто проведе: Гергана Димитрова