Потребни ли са поучителните книги?
Трудно е да се каже кога поучителните истории се превръщат в инструмент за възпитание. Едни от най-старите истории с поука са басните, които сме свикнали да приемаме за детски жанр. В действителност обаче в продължение на векове те са адресирани към възрастните, а едва през Ренесанса започва окачествяването им като произведения за деца.
Класическите приказки също често се смятат за носители на поучения, преминали изпитанията на времето. Това безспорно е така. Но посланията на приказките са многопластови и засягат предимно личното израстване и борбата с вътрешните страхове и конфликти. А не конкретни поведенчески или нравствени прояви.
През по-голямата част от съществуването си хората са предавали убежденията, ценностите, опита и знанията си по естествения път на взаимодействието едни с други. Постепенно поученията намират място в детските книги. В последните години прави впечатление увеличаващият се брой заглавия с конкретната цел да възпитат определено качество, да внушат ценност, да поправят лоша привичка, да научат на добро поведение, да насърчат към добродетелни постъпки.
Лесно е да разберем защо родителите ценят подобни четива – мислят за развитието на децата си и искат да им покажат най-добрите примери, най-нежните думи. А една поучителна история има множество ползи. Тя:
- помага за формирането на на вътрешен компас;
- предпазва децата от отклоняване от правия път;
- подготвя ги за живота;
- предлага начини да предпазим децата от лошо влияние;
- помагат за изграждането на добри навици;
- благоприятства психическото развитие на децата.
Всичко това звучи наистина чудесно и логично – добрите примери водят до добри резултати. Проблемът идва с доказването на тези ползи. Порастването на едно дете преминава през толкова много етапи и трансформации, повлиява се от толкова много фактори, че е почти невъзможно да се оцени отражението на един-единствен елемент през годините. Освен това, изборът на поучителни книги често кореспондира с определени схващания, предавани в семейството, съвместно четене и прекарване на повече споделено време. Всички те имат мощно въздействие върху децата…заради интензивното общуване с тях.
Въпреки че е трудно да се проследи влиянието на нравоучителните и възпитателни истории в дългосрочен план, са направени проучвания в тази посока. Наблюденията се ограничават до кратък период от време, в което децата (6-8 години) не са изложени на други въздействия. На децата се предлага да направят избор, като на едни от тях се чете подходяща история с поука, а други се срещат с човек, който им разказва за своите опит и мисли, свързани със ситуацията. На момента и двата подхода се оказват еднакво ефективни. С други думи, няма разлика в това дали на малчуганите ще се прочете избрана книга или ще се сподели гледна точка. Три седмици по-късно обаче децата, общували с възрастния човек, все още запазват нововъзприетата гледна точка, докато връстниците им от първата група се връщат към обичайните си схващания.
Това не означава непременно, че посланията и житейските уроци в детските книги са излишни. Литературата може да променя животи и да разширява хоризонти. При все това е хубаво да се вземат под внимание някои особености:
За децата е важно да виждат ясно как дадена поука или съвет се свързват с определени ситуации от живота им. Абстрактните или символични образи и послания могат да са подходящи за уверените и пораснали читатели, но са по-скоро безсмислени за по-малките. По същата причина книгите, в които героите са хора, имат по-силно въздействие от тези, населени с говорещи животни.
За да „работи“ посланието в книгата, описаните примери трябва да са близки до реалността. Книга, в която всички се държат мило и тренират добри обноски, не е реалистична. Нито такава, в която всички се уважават и си помагат. В живота си децата са обградени от разнородни хора, които се държат по коренно различен начин. Взаимопомощта, приемането се изграждат като контрапункт и на фона на агресия, например.
Децата се свързват с героите, а не с действията и вербалните поучения. И тук отново стигаме до необходимостта героите да са реалистични, за да може детето лесно да се асоциира с тях и да прави препратки и изводи към собственото си поведение и начин на мислене. Изцяло положителните герои не оставят траен отпечатък в детското съзнание, защото такива образи в ежедневието няма. Всички деца без изключение имат своите моменти на „лошотия“ и пакостничество, както и такива на безмерна обич, грижа и състрадание.
Оттук следва и изводът, че посланията в книгите се предават най-лесно и успешно през героите. Но не чрез тяхната статичност и неизменно добра природа, а през израстването и разгръщането им. Не е нужно да бъдат описани техните качества, тъй като героите ги проявяват в колебанията и изборите си, приятелите, на които се доверяват, размислите и действията си и пр.
По-лесно е дадена идея или насока да направи впечатление, когато е облечена в хумор. Забавните четива са подценявани от родителите, а истината е, че децата ги възприемат лесно. Освен това, нека бъдем честни – никой не би избрал патетичните поучителни думи пред една солидна порция смях.
Истинското изкуство в написването на поучителна история е в това посланието да не бъде твърде очевидно. Разочароващо е, когато авторът изведе идеята си в 1-2 финални изречения, вместо умело да я вплете в книгата. На децата се налага ежедневно да разкодират невербални послания и характери, да нагаждат собствената си реакция спрямо различни хора и ситуации. Те нямат нужда от готови синтезирани фрази.
В заключение нека отбележим очевидното – никоя поучителна книга няма да направи това, което биха постигнали близкото и открито общуване със семейството, връстниците и други значими възрастни. Поуките няма да свършат работа и ако вкъщи посланията са различни. Например, когато родителят иска детето му да е уверено и смело, но същевременно го пази от всяко нараняване и често го поправя или дори спира от редица начинания, на практика дава противоположен пример. В този и в подобни случаи е много по-вероятно да надделее влиянието на родителя, а не на книгата. Все пак, именно родителите са първите герои.
Но добрата книга е способна да проправи пътя към трудни теми и разговори. Да разшири мирогледа и емпатията на читателя си. Да му помогне да разпознае и укрепи своите опорни стълбове. Литературата наистина е магия. Нека просто й се насладим.
Източници:
Мари-Луиз фон Франц – „Архетипови модели във вълшебните приказки“
Жан-Франциска Крус Ван Делден – ” Символиката на приказките“
Rottman, J., Zizik, V., Minard, K., Young, L., Blake, P. R., & Kelemen, D. (2020). The moral, or the story? Changing children’s distributive justice preferences through social communication.