Нехудожествените книги за деца имат имиджов проблем
Мелиса Стюарт е автор на повече от 200 научни книги за деца и съавтор на 5 Kinds of Nonfiction: Enriching Reading and Writing Instruction with Children’s Books. В своя статия за Publishers Weekly тя говори за типовете нехудожествени заглавия, за предпоставките и последиците от ненужното им подценяване и за начините за реабилитирането им.
Не е тайна, че много възрастни обичат да четат нехудожествени книги. Ето защо в света на книгоиздаването за възрастни художествените и документалните четива се ценят еднакво. Основните книжни награди обичайно включват отделни категории за художествени и научни заглавия; същата е ситуацията и при списъците с бестселъри на New York Times от създаването им през 1931 г. Но, както Синтия Левинсън, Дженифър Суонсън и аз писахме в PublishersWeekly миналата година, нехудожествените книги за деца имат проблем с имиджа – у дома, в училище и в медиите.
Въпреки солидния набор от изследвания, които показват, че много деца предпочитат нехудожествени книги, а много други се радват еднакво на художествени и нехудожествени, повечето възрастни погрешно вярват, че децата предпочитат измислени истории. В резултат на това добронамерените родители фаворизират художествените книги за четене преди лягане, а повечето учители автоматично избират съчинени истории за четене на глас и разговори по книги, както и за уроци по природни и социални науки.
Проучване от 2015 г., публикувано в „Teaching Informational Text in K-3 Classrooms*”, установи, че само 17–22% от заглавията в класните библиотеки на начален курс са нехудожествени. Това изпраща силно послание към децата – че нехудожествените книги не са толкова ценни като художествените, че не са предназначени за всекидневно удоволствие.
„Децата искат своите нехудожествени книги, възрастните са тези, които поставят бариери.“ – твърди Хедър Симпсън, главен програмен директор на „Room to Read”**.
„Дете, което се учи как да чете само с художествени текстове, пропуска уникалната възможност да развие независим интерес към четенето.“
По-задълбочено вникване в стереотипите на възрастните към нехудожествената литература за деца показва, че проблемът е особено остро изразен при книги, които обясняват концепциите на STEM. Статия от „Reading Research Quarterly” от 2019 г., анализираща 400 книги, избрани за Списъка на изключителните научни книги на Националната асоциация за преподаване на науките (NSTA) между 2010 г. и 2017 г., установи, че книгите, фокусирани върху изясняването на научни концепции и принципи, обикновено имат експозиционен стил на писане***.
Въпреки че този стил, който обяснява, описва и съобщава по ясен, достъпен начин, е обичан от много деца, възрастните не винаги преценяват правилно силата на разяснителното писане да вдъхновява и информира младите читатели. В много случаи на възрастните не е известно и колко нехудожествените книги за деца са се променили и усъвършенствали през последните години. Като научен писател, публикувал повече от 200 публицистични заглавия за деца от 1998 г. насам, наблюдавах еволюцията на тези книги от първа ръка и се борих с предубежденията към тях – включително към моята собствена.
По време на посещения в училище децата често ме питат дали някога ще пиша белетристика. В началото на кариерата си давах един и същ отговор всеки път:
„Може би, просто трябва да намеря правилната история.“
Не знам дали този отговор удовлетвори учениците, но със сигурност не удовлетвори мен, защото беше лъжа. В своя професионален живот бях заобиколена от хора, които ценят историите и разказването на истории, и дълго време смятах, че аз също трябва да го правя. Спомням си, че похвалих новаторския формат (картинна книга) на една биография по време на писателска конференция в Тексас. По-късно една приятелка любезно отбеляза, че за нея героите в тази книга изглеждат малко дървени.
Не след дълго, докато участваше в комисия за награждаване на книги, колежка съдия пледира за любимото си заглавие, като попита: „Накрая не извика ли сълзи в очите ви?“ Един от другите съдии се съгласи, че е така. Но аз не отговорих. Бях смутена и засрамена, че не споделих емоционалната им връзка с книгата. Тези и други коментари от автори, редактори и преподаватели, които уважавам, постепенно ме накараха да осъзная, че не преживявам историите по същия начин като своите колеги. Чувствах се като особнячка, сякаш бях съвсем сама в свят, който цени разказите.
Но ето че през 2014 г. имах едноседмичен престой в малко училище в Мейн. До последния ден опознавах учениците и се чувствах добре с тях. Така че, когато четвъртокласник зададе въпроса (за белетристиката, бел.ред.), най-накрая реших да бъда честна. Попитах групата: „Колко от вас обичат да пишат художествена литература?“ Много ръце се вдигнаха, както знаех, че ще се случи. След това си поех дълбоко въздух и казах: „Познавам много писатели, които обичат да създават герои и да измислят въображаеми светове. Но за мен реалният свят е толкова невероятен, толкова очарователен, че просто искам да науча колкото мога повече за него и да го споделя с други хора. Ето защо пиша нехудожествена литература.
И тогава се случи нещо удивително. Момче на задния ред – дете, което никой от учителите не очакваше да участва – вдигна ръка, протегна кутрето и палеца си и ентусиазирано залюля ръката си напред-назад. Тъй като искаше да знам какво мисли, без да го прекъсвам, той използва невербален жест с ръка, популярен в много училища в САЩ.
„Аз също. – казваше той.
„Съгласен съм.“
Миг по-късно половин дузина други ученици се присъединиха към него. Бях валидирала техния начин на мислене, техния опит в света, и те веднага ми отговориха със същото. Беше силен момент. Днес вече знам, че онези ученици са това, което преподавателите Рон Джоуб и Мери Дейтън-Сакари наричат „информационни деца“. И аз съм такава. Ние сме аналитични мислители, четем, за да учим. Колкото повече се оглеждам, толкова повече от нас виждам.
Въпреки че мнозинството от хората ме смята за писател, аз се възприемам най-напред като учен. А в личния си живот съм заобиколена от други аналитични мислители – семейство и приятели, които работят като учени, инженери, компютърни програмисти и статистици. За разлика от нас, повечето хора в общността на детската литература – редактори, агенти, обучители, училищни библиотекари, рецензенти на книги, членове на комисиите за награди – изглежда са разказващи мислители, естествено привлечени от истории и сторителинг.
За разказващите мислители нехудожествените книги, особено експозиционните документални книги, са като броколи. Но за информационните деца, които не искат нищо повече от това да разберат света и начина му на функциониране, тези книги са като шоколадова торта.
Според проучване, публикувано в „Reading Psychology” през 2017 г., 42% от децата в начален етап на обучение предпочитат експозиционни нехудожествени книги. Други 25% предпочитат разкази (художествени книги и документални книги, които разказват истинска история или предават реално преживяване), докато останалите 33% харесват еднакво и двата стила на писане. През 2018 г. анкетирах повече от 1000 преподаватели, които присъстваха на тематични конференции или семинари за професионално развитие, и резултатите се различаваха значително. Само 8% предпочитаха експозиционни нехудожествени книги, други 56% предпочитаха разкази, докато останалите 33% се радваха еднакво и на двата стила на писане.
Това стряскащо разминаване между преподавателите, ориентирани към ограмотяване, и поверените им ученици, може да има сериозни последици върху читателския живот на децата. Ако разказващите мислители не са наясно със своите имплицитни пристрастия, те ще продължат да предпочитат художествените книги и, в по-малка степен, разказващите нехудожествени книги, защото ще се чувстват комфортно в позната компания. Техните покупки на книги ще повлияят не само на това какви заглавия ще попаднат в ръцете на децата, но и на това какви книги ще бъдат публикувани в бъдеще.
Когато информационните деца нямат достъп до видовете книги, за които жадуват, те може да не се развият като читатели и да получат злополучния етикет „неохотно четящи“.
За тях експозиционните нехудожествени книги могат да бъдат портал към знанието, да подхранват естественото им любопитство и усещане за чудо. Ако не успеем да подкрепим тези читатели и книгите, към които те естествено са привлечени, няма ли да угасим и страстта им към обучението по STEM? Няма ли да пренебрегнем учените, инженерите, компютърните програмисти и математиците на утрешния ден?
Това са важни въпроси, които трябва да си зададем, тъй като Съединените щати постоянно изостават от другите страни в STEM образованието. През 2018 г. резултатите от Програмата за международно оценяване (PIA) – международен тест, който сравнява напредъка на учениците в четенето, природните науки и математиката – показаха, че от 79 държави и региони учениците от САЩ са класирани на 13-то място по четене, 18-то по природни науки и 37-мо по математика.
Не е ли преобладаването на преподаватели с предубеждения към нехудожествените книги една от причините за слабото представяне на учениците по математика и природни науки? Изглежда вероятно.
Ако искаме САЩ да бъде световен лидер в иновациите, трябва да насърчим всички потенциални STEM таланти, които нашата страна може да предложи. Трябва да насърчаваме любопитството на младите аналитични мислители и един от начините да направим това е като подхранваме умовете им с книги, които обичат. Така възниква въпросът: Как можем да повишим обществената осведоменост за всичко, което днешните нехудожествени книги могат да предложат на младите читатели? И което е още по-важно, как можем да поставим нехудожествените книги в ръцете на деца, които ги обичат?
Ето пет прости неща, които можем да предприемем, за да разрешим проблема:
1. Да закупим комбинация от художествени, разказващи научни и експозиционни научни книги за децата си и да ги оповестим като книги за четене на глас.
2. Да уважим и насърчим избора на децата, които показват предпочитание към експозиционни нехудожествени книги. Да не опитваме да ги насочваме към съчинени истории – след като станат уверени читатели, те ще започнат сами да изследват широка гама от книги.
3. Да дарим набор от висококачествени, наскоро публикувани нехудожествени заглавия на училища и обществени библиотеки в своята общност. Това може да бъде от полза за десетки деца в продължение на много години.
4. Да подпишем писмото, което професорите по грамотност Мери Ан Капиело и Ксения Хаджиоану написаха до New York Times, с допитване за списъци с нехудожествени бестселъри за деца. Въпреки че вестникът отхвърли първоначалното им искане, тези педагози продължават да събират подписи.
5. Да разпространим информацията. Ако повече хора осъзнаят значението на предоставянето на достъп на децата до разнообразен асортимент от нехудожествени произведения, промяната може да се случи по-бързо.
– – –
* „Teaching Informational Text in K-3 Classrooms“ е книга от Мериам Дреер и Шарън Клециен. K-12 е амрикански израз, който обозначава периода от детската градина (kindergarden – K) до завършване на средното образование. Съответната книга се фокусира върху ресурсите за работа с деца от предучилищната група до трети клас.
** „Room to Read” е глобална организация с нестопанска цел, чиято кауза е подобряването на грамотността и отстояването на междуполовото равенството в образованието.
*** Очаквайте статия с разяснения за петте типа нехудожествени книги според Мелиса Стюарт.
За повече информация по темата на настоящия текст прочетете статията „Как се четат нехудожествени книги“. Списък с най-добрите български заглавия от типа, излезли през последните години в България, ще откриете в секциите „Нещотърсачи“ в сайта на наградата „Бисерче вълшебно“, а нашите отзиви за различни нехудожествени книги можете да разгледате от тук.
Превод: Гергана Димитрова