Наръчник на Играта от Себи и Емо
Цял един етап от израстването ми започна с „Магьоснически наръчник“ на Алан Крончек и завърши с „Да отгледаш читател. Наръчник за родители“ на Алисън Дейвид. Период, изпълнен с множество ръководства от най-различно естество, които създавах, отрицавах, събирах, редактирах, следвах, препоръчвах, докато името ми не се превърна в нарицателно за наръчник.
Ето защо за мен бе повече от любопитно да се запозная и с „Наръчник на Играта от Себи и Емо“ – авторски дебют на художничката Светлана Василева и първо заглавие в каталога на издателство „Ora Light“.
Себи (Себастиян) е 12-годишно момче, което прозира стойността на Играта за първи път. Подобно на Дъглас от „Вино от глухарчета“, Себи е във възрастта на значимите за личността открития, способни да я променят из основи. Двигател на тези промени можем да наречем Емо, новия съсед, а скоро – и приятел на Себи. Със своите чистосърдечност, изпълнителност и доброта, Емо бързо печели доверието и симпатията на всички – е, почти. Без да го е желал, той успява да се превърне в причина за неразбирателство между Себи и неговата досегашна компания. И само защото го е желал, става жертва на нелеп инцидент в опит да спаси другаря си от гибел.
Централен персонаж в книгата е самата Игра. Какво обаче представлява тя?
„Играта е свободно избираема дейност, която има ясни правила и определена цел. В зависимост от това дали е изпълнен замисълът й, играта може да бъде добра или лоша. В добрата игра са спазени правилата, а в лошата или не са спазени, или липсват.“
От самото начало на историята се уточнява, че Играта не бива да бъде принизявана до конкретната дейност, извършвана от децата. „Игра“ са и сцените, разигравани от големите, ролите, в които влизат, озоваването им толкова навътре „във филма“, че излазът към нормалното, редното, приятното започва да изглежда немислим. Не е случайна констатацията на Себи:
„Според мен възрастните са измислили тази дума – игра, за да я отдалечат от себе си, макар че те самите не искат да си признаят, че постоянно се въвличат в игри.“
Игра в по-широк смисъл е и животът, от който, според героите, вземат пример и водят началото си всички останали игри. Ще овладеят ли момчетата правилата на играта, или ще се оставят да бъдат победени от ходовете на съдбата?
Избирам да не развалям удоволствието на четящия с издаване на отговора. Вместо това бих искала да поговоря за характеристиките на книгата като такава отвъд разгръщания от нея сюжет.
Първото, което ми направи впечатление, е езикът на Наръчника. Хладнокръвното разгръщане на разказа и високият стил на изразяване определено внушават образа на зрял човек, споделящ своите спомени, и това прави книгата подходяща за по-опитни читатели.
Работата на редактора, Стелияна Друмева, е позволила на текста да се лее сравнително гладко и да носи наслада на зрелия читател (на моменти тази ми позиция бе поразклащана от неравни изрази като „най-лесният компас“, „нещастният злокобен ден“ и „годината измина неочаквано“, но сладкодумието на авторката успява да ги компенсира).
Какво ме обезпокои:
1. Едноизмерният образ на Емо. Нямам нищо против героят да е схватлив, самоотвержен, деликатен, любящ, всеопрощаващ, постоянен, принципен, изряден в учението, способен да съчинява, лекува и подкрепя, но трябва ли да е всичко това…едновременно? Безукорността на Емо лишава образа му от автентичността и многопластовостта на Себи, а и на всеки друг герой, с който децата могат да се олицетворят.
2. Определени схващания, изказани през устите на героите. Жените са слаби, мъжете не трябва да носят розово при никакви обстоятелства – за мен бе неприятна изненада да срещна подобни твърдения в една иначе интелигентна съвременна книга.
3. Силно изразената християнска линия. „Добрият пастир живота си дава за своето стадо – така е написано в Библията.“, казва жената с неслучайната фамилия Овчарова (овчар – пастир). „Зависими сме от времето, което ни е предопределил Бог.“, допълва момчето с фамилия Господ(инов). Не ми отне много да се досетя, че Себастиян, Емануил, Фотина са имена на мъченици, че Тодор и Радина (благите и вечно усмихнати родители на Емо) символизират Божия дар и даряващото радост, а Величко и Мария (напрегнатите и отсъстващи родители на Себи) – мъките на Божията майка и изкуплението на Възкресението. Тези и други кодирани в текста препратки ми се струват притеснителни, защото биха отблъснали читателите с различна религиозна принадлежност, а и нежелаещите да се идентифицират с определена религия.
Какво ми допадна:
1. Композиционната рамка на портичката и форзаца. В малки детайли като тези проличават мисълта и старанието, вложени в книгата.
2. Находчивите идеи за изобретения. Добър вариант е да обсъдите с детето възможна ли е направата на аквапарка за костенурки на Себи или сеячния самолет на Емо.
3. Чудесните теми за разговор:
– същинското изслушване;
– следването на собствената истина;
– отговорността към другите;
– раздвоението между предаността и справедливостта;
– приемането на загубата, обидата и щетата;
– задържането в токсична връзка.
4. Великолепният правилник на Играта. Вярвам, че закачването му на видно място преди започването на каквато и да е игра значително би повишило хармонията между играчите и би подсигурило тяхното приятно и ползотворно прекарване.
Накрая (не и по важност), харесва ми, че въпреки скромния си обем (36 страници с илюстрациите) книжното тяло е шито, с твърда корица, с плътна хартия. Нужно е да се спомене, че белите полета на страниците са стеснени до минимум, междуредието не е особено голямо и текстът „диша“ малко по-трудно, а подобно оформление би затруднило по-неуверените читатели.
Цялостното ми впечатление от книгата е, че Светлана Василева има отлични идеи и послания, които предполагат по-задълбочени разговори между възрастните и децата. В тези разговори възрастните могат да открият своята позиция и роля, а след това да се впуснат ръка за ръка с наследниците си в играта на живота.