Михаела Младенова: „Няма значение откъде си, а какво можеш да дадеш на света.“
С наближаването на 15-и септември родителските тревоги се засилват. Как ще се чувства детето ми през новата учебна година? Как ще се представи? Ще сбъдва ли смело мечтите си, или ще стане част от поредната плашеща статистика? За кураж на всички родители – и вдъхновение на всички ученици – споделяме разговора си с Михаела Младенова. Михаела сред дванайсетокласниците от випуск ’24, получили пълни шестици на държавния зрелостен изпит по БЕЛ. Попитахме я каква е тайната при подготовката й за изпита, какво мисли за училищните библиотеки и как книгите ни помагат да надскочим ограниченията на средата.
Публикуваме интервюто без редакция.
Привет, Михаела! Ще те помолим да се представиш.
Моето име е Михаела Младенова. На 19 години съм и завърших ПГ “Христо Ботев” в гр. Попово. Родих се и израснах в малкото бяло градче, в дома на добри и работливи хора, на които дължа много: майка ми Росица и татко ми Ивайло. Имам две сестри. От малка обичам да чета, което дължа на баба ми. Обичам и да пътувам, без значение накъде. Много харесвам да готвя, също и да си похапвам. Моя голяма страст са филмите.
Често по медиите се говори, че за успешното представяне на ДЗИ са необходими частни уроци, а и преимуществото да живееш в голям град има значение. Вярваш ли в тези изказвания? Как се подготви самата ти?
Нямам някаква тайна за начина, по който се подготвях, просто бях постоянна с ученето и си писах домашните. От малка обичам да чета допълнително за авторите и да разгледам и още техни произведения, защото не мисля, че като прочетеш едно произведение от даден автор, можеш да вникнеш дълбоко в неговия смисъл. От миналогодишните матуритетни автори най-голямо впечатление ми направиха Атанас Далчев и Йордан Йовков, защото отново ми се наложи да ги преоткрия.
Ако има тайна за успехите в нашето училище, то тя е, че ние имаме удивителни учителки по български език и литература. Искам да благодаря на г-жа Румяна Трифонова и г-жа Валентина Дачкова, че бяха моите учителки. Те са тайната ми към успеха, те и абсолютно всички други мои учителки, които ме водиха досега в живота.
Кой е скритият коз на Попово? Какво има там, което липсва другаде?
Скритият ни коз е, че ни подценяват. Това, че сме от Попово, малкия град, не ни прави по-малко способни, а напротив, това ни нахъсва още повече да успеем. Мисля, че няма значение откъде си, а има значение какво можеш да вземеш и да дадеш на света, и колко по-хубав ще стане той благодарение на твоя принос. Радвам се, че съм от този град. Гордея се.
Била си част от училищния читателски клуб от самото му основаване. Какво промени той в стила на учене, общуване и живот на теб и твоите съученици?
В читателския клуб, а и като цяло в библиотеката, научих и открих един куп неща. Запознах се и останах приятелка с много интересни и интелигентни хора, с които прочетохме и говорихме за много книги, срещнахме се с и можахме да попием от много различни и вълнуващи автори. Също така ходихме на екскурзии, където видяхме някои културни забележителности на България. Там открих много от любимите ми автори и до днес. От там си взех много от помагалата, които ми помогнаха да уча за матурата.
За мен библиотеката е и мястото, където намерих един много добър човек, който ще ми остане завинаги важен приятел – нашата библиотекарка, госпожа Антоанета Йорданова.
През изминалата година нашата библиотека беше ремонтирана и сега е още по-красива и уютна. Има ученици в нашата библиотека, но не са много и това е тъжно. Надявам се тенденцията да се промени, защото да се чете е много ценно занимание, което много хора пренебрегват.
Какви умения развива членуването в читателски клуб и с какво могат да бъдат полезни те в учебна среда?
Страстта за знание е едно от нещата, за които се сещам, които ми помогнаха в училище. Като си заобиколен от книги, в теб се събужда едно любопитство и искаш да прочетеш колкото се може повече. В един момент започваш да четеш ли, четеш, а светът ти става по-познат и по-интересен. Чуваш гледните точки на много хора, преглеждаш много мнения по различни въпроси и започваш да знаеш толкова, че и ти си изграждаш собствено мнение. С това много ми помогна да съм част от читателския клуб. Там изградих себе си.
Има ли нещо, което книгите могат да предложат, а учебниците – не? А нещо, с което учебниците превъзхождат книгите?
Не мисля, че има огромна разлика между книгите и учебниците. От учебника се обучаваш по дадена дисциплина, но не се ли случва същото като четеш една книга? Четенето като цяло ни сформира като личности и като част от обществото. Зависи в какво настроение за четене си. Всеки има различни интереси, но лично на мен някой роман ще ми донесе повече удоволствие, четейки го, отколкото например учебника ми по физика.
Има ли нещо, което би променила в училището?
Да, бих направила междучасията по-дълги, за да може да си изяждаме закуските докрай. Също така мисля, че трябва да имаме часове по религия, обществено поведение, домашен бит и готвене. Смятам, че биха ни се отразили добре.
Смяташ ли, че училищните библиотеки са важни?
Мисля си, че училищните библиотеки са по-нужни и значими, отколкото им признаваме. Там се крият всички мъдрости на света, оставени от предците ни.
Разкажи ни малко повече за книгите, които обичаш. Към коя се връщаш отново и отново?
Мисля че книгата, която съм чела най-много пъти е и най-любимият ми български роман – „Под игото“. Чела съм го от корица до корица три пъти и съм го почвала четвърти, но не помня дали го дочетох. Това е книга, която много ми харесва и пак бих си я попрочитала, защото в нея откривам всичко. Там присъства всеки емоция от живота ни: любов, омраза, предателство и жертва, а романът е написан толкова изкусно, че можеш да изживееш случките с героите отново и отново. Иван Вазов заслужено е наречен Патриарх на българската литература.
А от чуждестранната литература?
Няколко са книгите, които лично твърдя, че трябва да се прочетат поне веднъж и силно ги препоръчвам. Те просто са ме докоснали и са ме накарали да се позамисля малко за себе си и за околните. Това са Библията, книгите на Джордж Оруел, Рей Бредбъри, Олдъс Хъксли, Дейл Карнеги, също „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров и любимия ми роман на Джейн Остин „Гордост и предразсъдъци“.
Има ли книга, която не си успявала да дочетеш докрай?
Сигурно е имало и други, но в момента се сещам за романа на Уилям Голдинг „Повелителят на мухите“. Помня само, че не ме грабна и го оставих толкова бързо, че не му дадох никакъв шанс.
Накъде ще поемеш оттук нататък?
Искам да стана лекар и съм се запътила точно натам. Ще следвам медицина във Варненския медицински университет „Проф. д-р Параскев Стоянов“. Сбъдването на детската ми мечта тепърва предстои.
Интервюто взе: Вал Стоева
Снимки: М. Младенова, личен архив