Лене Кобербьол: „Книгите, в които се влюбваш като тийнейджър, са ти любов за цял живот.“

Датската писателка Лене Кобербьол гостува в София на първото издание на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи. Тя е автор на произведения в жанра фентъзи и криминален роман за тийнейджъри и носител на повече от 20 национални и международни награди. Номинирана е за медала „Андерсен” през 2014 г. Създател на хитовата преди време поредица W.I.T.C.H.Играе петанк и печели второ място на световното първенство във Франция през 2000 г.

На български е известна с фентъзи романа си за тийнейджъри „Дива вещица“ (ЕМАС) и поредиците „Жрицата на срама“, „Счупената сфера“ и W.I.T.C.H (Егмонт България).

Работили сте като учителка, преводач, копирайтър и редактор в издателство, преди да се отдадете на писането?

Необходимо е човек да премине през няколко професии, защото трябва да мине доста време преди да можеш да печелиш от писателската си дейност.

Защо пишете именно за тийнейджъри и за деца?

Защото те са най-важните читатели на света. За мен детско-юношеските ми романи са най-значимите ми произведения. Защото децата четат по различен начин. Те си създават собствен свят и чрез книгите се потапят изцяло в него. За тях той придобива значимостта на друга реалност. Светът в книгата става най-важен и всичко останало от заобикалящата ги действителност, се превръща в досадно задължение или в нещо, което ги разсейва. Книгите, в които се влюбваш като тийнейджър, са ти любов за цял живот, те не се забравят.

Явно е доста отговорно да се пише за деца. Когато започвате да пишете, имате ли представа какво искате да кажете на читателите си, или просто пишете?

По-скоро мога да кажа, че започнах да пиша, без да мисля за посланието. Бях много малка, между 12 и 15 години, така че в този смисъл не бях съзнателен автор, за да си давам сметка за влиянието на моите книги. Освен това, никога не знам как ще приключи историята, която съм започнала да пиша. Дори самата аз се изненадвам и краят идва по начин, по който не съм предполагала, така че невинаги обмислям предварително всичко.

А защо пишете фентъзи? С какво този жанр ви привлича?

За мен е важно не просто да измислиш, да съчиниш история, а да съчиниш света, в който тя се разиграва. Интересното при фентъзито е, че много неща стават с магия, но все пак трябва да се запази някаква връзка с реалността, защото ако просто всичко се свежда до една магическа формула, героят може много лесно да се измъкне от всякакви трудности.

Имате ли ритуали при писането?

Не точно ритуал, но това е първото нещо, което правя сутрин, защото тогава съм най-работоспособна. Ставам, приготвям си чаша чай, пускам кучетата навън, вземам си компютъра, лягам в леглото и започвам да пиша. Още по-приятно е когато си направиш втора чаша чай и отново я изпиеш с удоволствие. Това е много приятно занимание за мен.

Първият ви роман, „Дъщерята на жрицата“, издаден на български, е екранизиран, а книгите от поредицата „Witch“ са романизация на едноименен и популярен анимационен сериал. Първо книгата или първо филмът? Какъв е вашият съвет към младите читатели?

Първо трябва да се чете книгата. Но дори да не си чел книгата, киното понякога предлага един много приятен начин да бъдеш въвлечен в тази нова вселена. Навлизайки в тази приказна вселена, в този фантастичен свят, ти пак можеш да прочетеш книгата и да бъдеш още по-емоционално въвлечен. Така че няма нищо лошо и в това, първо да изгледаш филма.

Работили сте като учителка. Какви са наблюденията ви? По-малко ли четат децата днес?

Според мен част от децата четат повече, съответно има и такива, които четат по-малко и такива, които изобщо не четат. Съществува известна поляризация – крайности, или много четящи или много нечетящи. Но като учител, човек винаги забелязва кои деца четат, защото те винаги са активни, винаги вдигат ръка. Можеш да ги забележиш.

През 2004 г. получавате награда за детска книга на библиотечното общество. Каква е ролята на библиотеките за насърчаване на четенето сред децата в Дания?

Имат главна роля. Ако библиотеките не се бореха, не провеждаха толкова кампании, за да насърчат децата и юношите да четат, просто нямаше да има толкова четящи. Без съмнение, именно библиотеките създават бъдещите читатели.

А какво е отношението на обществото към библиотеките? В България имаме проблем, голяма част от хората смятат, че библиотеките не би трябвало да съществуват, тъй като са просто хранилища за книги, в които не е интересно и приятно.

В Дания определено не се гледа на библиотеките като на хранилища за някакви стари томове и тухли. Но все пак битува едно мнение, че любимите книги на библиотекарите, не са любими на децата. И ако едно дете или един родител иска да купи на детето си най-привлекателните и модерни книги, трябва да ги подберат сами, а не да разчитат на библиотеката. И библиотекарите също са на това мнение. Те си дават сметка за това. Ако искат нещо увлекателно, нещо по-модерно, читателите трябва да си го подберат сами.

Библиотеките смятат, че тяхна задача е да насочват вниманието към заглавия, които са позабравени. Голяма част от книгите се купуват с помощта на субсидии. Благодарение на библиотеките, те се разпространяват и се насърчава четенето. Това е практическата им задача. Затова може да се каже, че тяхната роля е най-съществената.

Обичахте ли да четете като дете?

Бях обсебена от четенето. Нямаше книга, която да видя и да не пожелая да прочета.

А кои бяха любимите ви книги?

„Мили мой Мио“ от Астрид Линдгрен. „Братята с лъвски сърца“ не бяха написани тогава, иначе и тя е страхотна книга. Тя излезе по-късно и на практика не съм я чела като дете, затова не я посочвам като моя любима детска книга. Когато излезе, бях на 15 години, така че на практика вече не се броя за дете. И я открих когато бях на 19 или на 20 години.

Страхотна е, наистина.

Даже мога да я нарека най-добрата детска книга. Астрид Линдгрен ми показа, че не се страхува да засегне дори болезнени теми за децата. Просто й се възхищавам безгранично.

И тук родителите много харесват Астрид Линдгрен, тъй като наистина пише по тежки теми, но според мен те не ги приемат като такива, когато излизат от нейните книги.

Най-хубавото в тази книга е, че тя съдържа много фентъзи, макар по това време да не се е наричала така. Защото всъщност всичко започва именно със смъртта на Йонатан. Поставя се едно ново начало и точно поради това книгата не се възприема и трагично.

Вие сте съсобственик на издателство, какви книги публикува то?

Вече не съм собственик. Целта на това издателство беше да продава книги, които децата да искат да купуват. Тази инициатива да дойде от тях. Книги, които да се харесат изцяло на децата. В един момент задълженията станаха повече. Не исках да бъда управител на издателството и след пет години се отказах. Това вече е зад гърба ми.

За нас по-скоро е интересна стратегията за подбиране на книги?

По този начин доста смутих нощния сън. Не можех да спя, трябваше аз да определя какви книги да издаваме. Когато не можеш да заспиш, това е добър критерий. Щом не можеш да оставиш определена книга, за да си легнеш, щом смущава съня ти, значи това е качествена книга и трябва да бъде издадена. Или ако седнеш някъде, избягаш от училище и прекараш няколко часа в четене, това също е добър сигнал. Значи книгата е добра.

Какво бихте казали на 10-годишния си Аз, ако можехте да го срещнете?

Че трябва да вярвам в себе си. Че трябва просто да продължавам да имам кураж и че всичко ще се нареди. Да не обръщам внимение и да не се натъжавам от факта, че има хора, за които писането на книги няма стойност. Защото още тогава смятах, че това е най-важното нещо.

Какво ще пожелаете на българските си читатели?

Продължавайте да четете. Не се отказвайте, защото хората, които четат са по-щастливи от тези, които не четат!

Разговорът с Лене Кобербьол нямаше да бъде възможен без преводачката Ева Кънева.

Интервюто взе Вал Стоева, обработка на текста Ваня Звездарова.

Снимка: Владимир Величков