„Дарла“ – тийнейджърски хорър на Луната
Едно време книгите от библиотека „Галактика“ предлагаха на младежите, запалени по научната фантастика, купища добри заглавия. Днес този жанр сякаш е избутан в ъгъла от фентъзи четивата и появата на sci-fi* книга се приема за голямо събитие от запалените почитатели. Норвежкият писател Юхан Харстад се е заел с нелеката задача да предложи на днешните тийнейджъри такъв тип роман и резултатът е „Дарла. 172 часа на Луната“ (изд. „Ергон“).
Романът започва с рекламна акция на НАСА за привличане на средства за научни експедиции. За целта агенцията решава да изпрати трима тийнейджъри от цял свят на възраст между 14 и 18 години на Луната, като ги избере чрез томбола. Те ще бъдат съпровождани от опитни астронавти при изпълнение на научна мисия по събиране на проби от лунната повърхност. Младежите истерично се записват за участие с надеждата да бъдат избрани, а късметлиите са Миа от Норвегия, Антоан от Франция и Мидори от Япония.
Миа Нумеланд е на 15 години и свири с приятелките си в пънк банда. Харесва Talking Heads и ужасно се дразни на майка си. Брат й Сандер страда от заболяване и винаги трябва да ходи с каска, но понякога има страхотни прозрения за хората. Миа мечтае единствено групата й да пробие на музикалната сцена и няма никакви планове да полудява по пътуване до Луната. Родителите й обаче са на друго мнение и тайно я записват за участие.
Антоан Деврьо е 16-годишен и е ужасно влюбен. Симон е най-хубавото нещо, което му се е случвало. За негово нещастие, тяхната любов остава в миналото, пометена от увлечението на момичето по Ноел. Антоан е съкрушен – обикаля из Париж като полудял, шпионира двамата влюбени и, в изблик на отчаяние, решава да се запише за участие в томболата на НАСА.
„Шансът да получиш 300 точки на боулинг бе 11,500 на 1…
Шансът да станеш астронавт бе 13,200,000 на 1…
Шансът да спечелиш Оскар бе 11,500 на 1…
Шансът да бъдеш убит от метеор, паднал точно в ТВОЯТА къща бе 182,138,880,000,000 на 1.
Всъщност, последното бе единственото по-малко вероятно да се случи от това той да отиде на Луната.“
Мидори Йошида също е на 15 години и живее в Йокохама. Тормозът в училище я съпровожда още от началното училище и единствен отдушник от това напрежение е срещата с други младежи, копнеещи да покажат, че са личности. Те се събират в Хараюку, в центъра на Токио и със своите ръчно ушити костюми се опитват да избягат от сивото бъдеще, което им обещава цял живот работа от 9 до 17 часа, без изглед за раздвижване, промяна. Мидори копнее да се спаси от японския капан и да замине за САЩ. Рекламата на НАСА й се струва като еднопосочен билет за сбъдване на голямата й мечта. Така, повлияна от приятелите си от Хараюку, Мидори решава да кандидатства.
„Те я накараха да запомни, че всеки има избор и че е свободен да разполага с живота си, както пожелае.“
НАСА, разбира се, има и скрит замисъл, който включва възобновяване на свръхсекретната програма „ДАРЛА 2“ за изграждане на научноизследователска станция на Луната. Построена между 1974 и 1976 г. в областта „Море на спокойствието“, станцията никога не е била обитавана от астронавти, а направените междувременно разкрития принуждават изследователите да се откажат от разгръщането на по-нататъшни операции. Поне до този момент. След близо 50-годишно мълчание, НАСА решава да поднови работата по забуления в тайна проект ДАРЛА, заедно с търсенето на редкия метал Тантал 73.
Тримата избрани младежи трябва да преминат сериозна подготовка преди пътешествието си до Луната. Техните съмнения, недоверие, страх и осъзнаване, че им предстои нещо опасно, се засилват от тайнствени срещи и необясними явления. Макар родителите им да пътуват с тях, те остават на заден план при постъпването на младежите в тренировъчния лагер. Подкрепа им оказва донякъде младата астронавтка Кейтлин Холт. Тийнейджърите трябва да се справят със сериозните уроци и изтощителните тренировки, а времето отлита неусетно. Вмъкването между основния разказ на историята на г-н Химелфарб, работил някога за НАСА, нагнетява допълнително обстановката и подсказва на читателя, че младежите далеч не са в добри ръце.
Какво ще открият астронавтите на Луната и дали мисията ще се развие по план?
Най-честно е да напиша, че впечатленията ми от книгата са смесени. Началото на историята е интригуващо и до момента на отлитането за Луната Харстад успява да създаде напрегната и злокобна атмосфера, която те кара да хвърляш поглед през рамо дали някой не е по петите ти. Това усещане се поддържа до кацането на земния спътник, след което превес взема по-забързаното действие. Именно то убива внимателно трупаното напрежение и развръзката идва твърде бързо и претупано за моя вкус.
Хареса ми решението на Харстад да опише тримата тийнове не като супергерои, а като съвсем обикновени юноши, всеки със своите стремежи, съмнения, трудности. За съжаление, те и останалите персонажи си останаха повърхностни, въпреки опитите за създаване на задълбоченост с отделни връщания към миналото им. Много от започнатите от автора сюжетни нишки остават недовършени и читателят непрекъснато очаква развръзка, която така и не идва.
След кацането на Луната липсва логика в действията на възрастните. Особено драстична е разликата в поведението на Кейтлин Холт – от намаханата и опитна астронавтка на паркинга на космическия център не остава почти нищо в ДАРЛА 2. Не споря дали подобни промени в характера са възможни, но Харстад по никакъв начин не обосновава такава рязка трансформация.
Злокобните разкрития, на които се натъква космическият екип, превръщат книгата в хорър роман. За съжаление, тази възможна посока също не е достатъчно развита от писателя и читателят търси отговори, които не получава. В последните страници историята е представена изключително от гледната точка на Миа. Антоан и Мидори са оставени на заден план. Докато четете последните премеждия на Луната, думите на Данте, „…надежда всяка тука оставете!“**, ще звучат в главата ви като зловещ рефрен. А за финала няма как да сте подготвени.
Идеята на Харстад, че негативното отношение към живота може да вземе превес и да изкриви житейския ни път, не е нова, но е достатъчно интересна, особено за по-младата публика. Приветствам всеки опит да я накараме да се замисли над съвременната болест да сме вечно недоволни и да искаме повече. Това, което ни спира да живеем пълноценно и според желанията ни, често е собствената ни отрицателна нагласа и непрекъснатата неудовлетвореност.
Цялостното ми впечатление е, че „Дарла. 172 часа на Луната“ е повече хорър, по-малко фантастика и минимално количество наука. Без всякакво съмнение, това е роман за тийнейджъри и на непредубедените читатели сред тях вероятно ще допадне идеята за пътуване до Луната редом с истински астронавти. Историята им дава възможност да се идентифицират с Миа, Мидори или Антоан, с тяхната неудовлетвореност от живота и опита им да променят съдбата си, като избягат възможно най-далеч от дома.
Любителите на хорър истории също ще останат удовлетворени. Съмнявам се обаче, че книгата ще се хареса на по-опитните читатели, които, въпреки възрастта си, вече познават някои класики в жанра на научната фантастика. Личното ми заключение е, че Харстад е имал добра идея, чийто потенциал по някаква причина не е успял да реализира напълно. Друго обяснение би могло да бъде подготвянето на продължение, в което да бъдат завършени започнатите сюжетни нишки, макар да не става ясно дали авторът има намерение да продължи да работи по „Дарла“. Фактът, че романът е позициониран като sci-fi, когато в действителност става дума просто за хорър, чието действие се развива на Луната, също допринесе за разминаването с първоначалните ми очаквания.
Неочакван плюс е интересно поднесената информация за Луната и космическите мисии. Описанието на полета на тримата герои провокира желанието ми да поема към „Музейко“, където има цял етаж, посветен на Космоса и дори симулатор за излитане с космическа ракета.
Романът е носител на норвежката литературна награда „Браге“ и е преведен в 27 държави. Обявен е от критиката за „най-великия sci-fi роман на всички времена“. При излизането му в САЩ е подготвена специална уебстраница и са разкрити Facebook, Twitter и YouTube канали, в които тримата младежи публикуват постове за пътешествието си. На български език книгата достига до нас благодарение на превода на Анюта Качева и изд. „Ергон“.
„Дарла. 172 часа на Луната“ е част от организирания от “Детски книги” и изд. Ергон Клуб за книжни пътешествия и е издадена на български език със съдействието на Програма “Творческа Европа” на Европейския съюз.
* sci-fi – сай-фай, от англ. science fiction – научна фантастика
** Цитатът е от „Божествена комедия“ на Данте Алигиери, превод от италиански език на Константин Величков.
Автор: Лора Филипова