„Няколко часа по-късно поглеждам към часовника
и установявам, че са минали едва десет минути.“
Дерек Фалън беше таен агент, екшън герой, автор на комикси, смотльо, а в последната книга с неговите неподражаеми истории е… геймър! И по-точно: тест геймър! Цялата банда взема участие във фокус група, която да тества и оцени нова компютърна игра.
Няма нужда да ви казвам, че четиримата приятели са на седмото небе. Тяхната идилия обаче е помрачена от зараждащата се гръмотевична буря на предстоящите изпити. Да, училището и възрастните дебнат отвсякъде!
Но в „Животът ми като геймър“ (изд. „Софтпрес“) Дерек д-о-о-о-ста се е променил в сравнение с първата книга от поредицата. Тази промяна се нарича – порастване и въпреки че възрастните са деца, които през повечето време се държат като големи, не може да се пренебрегне чувството на неувереност и непълноценност у нашия герой.
Той знае, че изостава от всички и всичко, а позицията „не ми пука“ не издържа дълго. Трудностите му при четене го терзаят все повече и упоритият труд не дава никакви плодове. Дерек се чуди кога приключват изпитите в живота и решава, че е по-здравословно да не мисли по темата…
Тъй като невъзможността му да се концентрира става все по-взривоопасна, той е принуден да запретне ръкави и да намери решение. В крайна сметка с какво тестовете на игри са по-различни от ученическите?
Може и да не е най-умното момче на света, но със сигурност е най-големият специалист по Дерек Фалън, така че кои са най-добрите му страни, знае единствено той.
В „Животът ми като геймър“ Дженет Тажиян поставя пред героя си сериозни предизвикателства, за да покаже, че усъвършенстването е лично дело, че в повечето случаи човек трябва да се справя сам – не защото няма помощници, а защото само той знае верния отговор. Решаването на сложни задачи не приключва с училището, а добрите идеи, хладният ум и постоянството са най-силните оръжия.
Прочетете и ревютата на останалите книги за Дерек – “Животът ми като екшън герой“, „Животът ми като таен агент“, „Животът ми като автор на комикси“ и “Животът ми като смотльо”.
Ревюто е публикувано първо на azcheta.com.
Автор: Цветомира Дукова
