Обичам да срещам отново герои, които са спечелили симпатията ми. Помните ли 11-годишният Юел Гюстафсон, който тръгна на експедиция по следите на едно тайнствено куче? Във втората книга от трилогията той очаква с нетърпение 12-ия си рожден ден и се вълнува от други неща, като например кои са преимуществата и недостатъците на това да си момче и момиче, можеш ли да се изгубиш нарочно и как да се отблагодариш, когато ти се случи чудо. Отношенията между него и Самюъл са се успокоили, образът на липсващата майка вече не го тревожи така болезнено. Юел дори няма нищо против Сара, новата приятелка на баща му, „макар да не му беше майка, да имаше големи гърди и да миришеше на пот“.
Момчето продължава да изследва света по свой си начин, а грешките се оказват неизбежна част от това познание. След щастливо избегнатия инцидент с автобуса, Юел за първи път се сблъсква с осъзнаването на собствената си смъртност. Животът вече не е просто дар, но и отговорност. Всички сякаш очакват той да оправдае чудото на оцеляването си. На пръв поглед изглежда фасулски лесно да извършиш нещо добро в знак на благодарност, но на практика и най-добрите планове се объркват и причиняват куп главоболия. Момчето преживява първия разрив между героичната позиция, която заема в мечтите си, и реалните последствия от постъпките си. То се докосва до „сенките на здрача“ – съмнението, страха, загубата на морална опора:
„Човек може да се изгуби дори в собствената си душа. Не само в гората. Във всеки човек има Ден и Нощ. Престане ли слънцето да огрява душата ти, над нея падат сенките на здрача…“
Втората книга не е толкова драматична като първата. Самият писател сякаш се дистанцира донякъде от своя герой, докато в „Кучето, запътило се към далечна звезда“ личният момент се усещаше по-силно. Вече не съжаляваме толкова Юел, а по-скоро наблюдаваме с интерес процеса на неговото порастване. Като всяко момче на прага на пубертета той съчетава прояви на учудваща зрялост с изцяло детински постъпки. Много симпатични са сценките, когато си купува (и впоследствие изяжда наведнъж!) осем кутийки с дражета, и разочарованието, че в тях няма нужните му картинки, както и „отмъщението“ в края на книгата.
След поредицата недоразумения Юел се поглежда в огледалото и установява, че „изглежда по-голям от предния ден“. Самочувствието му е възстановено. Той не се съмнява, че безносата Йертрюд ще го разбере по най-добрия начин и двамата ще се смеят на цялата история. Нямам търпение да узная дали нещата ще се получат точно така! За щастие, третата книга, „Момчето, което заспа под снега“, също е издадена и ме очаква!
Милена Златарова
