Яница Маринова: Крещящо належащо е да откриваме практическото приложение на поднесеното знание

Тя е журналист, сценарист, режисьор, доброволец, писател, актьор. Занимава се и със сугестопедия и е автор на книгата-игра „Температура на думите“, която наскоро ви представихме на сайта. Но най-вече Яница Маринова е усмихнат млад човек, който те зарежда с позитивни мисли и вяра, че можеш да промениш света. Нямаше как да не я попитаме за книгите, сугестопедията, ученето чрез игра и доброволчеството.

Какво те подтикна да направиш книгата-игра „Температура на думите“?

Книгата-игра „Температура на думите” не се роди случайно. Като идея се зароди в главата ми преди може би около година, започна да пристъпва на пръсти шепнешком, да ме тревожи, да ме вълнува и стана част от моя делник. Тия мисли си лягаха и ставаха с мен. Но магията никога не привършваше точно в дванадесет в полунощ. Всички тия хрумки се пускаха като отделни думички по пътечката на Хензел и Гретел и един ден ги събрах. Описах ги. Внесох им живот. И ги изнесох пред света. В началото те бяха боси, голи… Но с течение на времето намериха своята форма. Нещо повече – с всеки изминал ден осъзнавам нуждата от играта и нейното присъствие в детския свят. И откривам това в очите на децата и трепетните вълнения на родителите. Така че това е процес. Много прилича на практиката – учене да караш колело. В началото губиш равновесие, падаш, ставаш, продължаваш… и така в миг неусетно владееш синхрона с въздуха и земята и силата, която ти придаваш. Важни са всички малки мигове, които водят към голямата крачка!

Книгата е следствие на мое търсене. От известно време издирвах начин, подход, по който по-лесно и интересно да представя на децата частите на речта в българския език. Работата ми с ученици в началното училище показа, че децата не осмислят правилата като ги прочетат и приемат за даденост. Едва когато онагледим това знание, те започват да си го представят, да създават връзки, да си навързват модели. Вече бях се срещнала със сугестопедията и плувах в дебрите на безграничните възможности на човешкия мозък. И тогава като че ли пространството ми подари вдъхновението!

Спомням си как аз правех първите стъпки в класната стая и как учехме частите на речта като задължително подчертани полета. Днес, в ерата на технологиите, не е адекватно да учим правила. Напротив! Крещящо належащо е да откриваме практическото приложение на поднесеното знание.

И след този увод: подтикна ме обичта към децата, търсенето на интерактивни подходи за поднасяне на знание и думите сами започнаха да вдигат температура.

С какво е различен сугестопедичния подход към изучаване на българския език в „Температура на думите“ от традиционния?

Децата сами си избират роли и по този начин излизат от зоната на ежедневието си, развиват тези образи по време на обучението. Всяко дете в началото попълва пътна карта на пътешествието си. Преподава се знание, което е многократно увеличен учебен материал за кратко време.  Децата са водещи в обучението, те задават тона. Най-интересната част е самата игра с картончета.

Играта може да се развива на няколко нива. Може да се играе между две деца, може и в клас между много деца. Когато играе целият клас, той се разделя на два отбора с по един капитан. Учителят държи картоните с буквите, така че да не се виждат от децата. Капитаните отиват до него, теглят по една буква и с подскоци пренасят буквата до своя отбор. Всеки екип следи във всеки момент наличните си букви, така че да образува дума. Предварително се задава коя част на речта се строи. Печели този отбор, който първи построи дума.

Моделът тренира качества като съобразителност, гъвкавост, работа в екип в процеса на играта! Поднася се учебното съдържание в синтезиран вид. Така по-бързо и по-трайно се трупат знания.

В сугестопедичното обучение нищо не е задължително, свободата е един от седемте сугестопедични закона. Децата се чувстват свободни да променят играта, да извеждат нови варианти. Единствено важно е да се забавляват докато учат. А учителят въвежда знание с лекота, без излишен стрес, без да настъпва умора сред учениците. Този подход на въвеждане на знание в българския език не моделира личността на ученика, а извежда неговите емоции на преден план в играта!

Може ли наистина ученето да бъде забавно?

Разбира се! Всичко идва от нагласата… ние учим с песни, с игри! По този начин разкриваме скритите заложби на децата! Създаваме една атмосфера на спокойствие и творчество.

Имаш ли идея проектът да се разшири с други книги-игри?

Да имам такава идея. Сега когато обикалям и представям пред учители и ученици книгата, получавам от тях обратна връзка и непрестанно подобрявам проекта. Това е един непрестанно развиващ се проект. И вярвам, че предстоят нови хубави неща! Разширението, струва ми се идва естествено от децата и за тях!

Откъде може да се набави книгата?

Проектът е с некомерсиална цел и можете да се свържете лично с мен. След това аз подавам бройка за печат и скоро вие ставате притежател на четивото. Повече за проекта може да откриете на фейсбук страницата: Температура на думите и от там да заявите желание да притежавате книгата.

За мен е важно устойчивостта на идеята и нейното развитие, и в този ред на мисли самите срещи са много по-ценни, отколкото комплектът просто да стои по рафтовете на книжарниците!

Знам, че се занимаваш и с много други неща – театър, наука, журналистика, доброволчество. Как намираш време за всичко?

С желание всичко се постига! С всеотдайност, търпение и стъпка по стъпка. Бих казала, че във всяка една от дейностите се намирам и затова съм щастлив човек. Трудно е, твърде трудно понякога, но именно моментите на трудност ни каляват и учат. Само така можем да вървим напред! Изкуството е извор на вдъхновение, науката е стимул за търсене на ново знание, журналистиката те среща с различни хора, а доброволчеството носи житейски социален смисъл!

Носител си на титлата „Доброволец на 2011“. Кои са твоите каузи, на които отдаваш доброволно от времето си?

Аз вярвам в случващото се СЕГА!  В този ред на мисли за мен не съществува категория „време”, даже си мисля, че хората са си го измисли, за да има какво да гонят. Изначално човек обича по природа играта, състезанието, и за да не му стане скучно, се гони с времето. Всъщност миналото и бъдещето са само рамки, времето е в нас самите. Ние го създаваме. Ние го движим. А животът е отдаване на кауза, търсене на смисли, непрестанно преоткриване. За мен е ценен уловеният миг. А когато осъзнаеш, че доброволното отдаване е най-ценния дар, който можеш да получиш от живота, разбираш, че този свят е затова – да бъде споделен. Да, аз съм носител на тази титла, но какво значат тук някакви си награди? Най-голямата ми награда са хората, възможността заедно да зашиваме тази планета.

Обичаше ли да четеш като дете и кои бяха любимите ти книги?

Обожавах. И сега обичам! Много! Безгранично! Този свят на вълшебство, който те отвежда в друго пространство и време е така магичен. Сутрин ставах с Емил от Льонеберя, а следобяд пътешествах с Малкия принц, Пипи и Карлсон.

Коя е най-голямата сила на книгите?

Дишащите букви между редовете. Вечното послание! И аромата на прелистващи се листи!  И онзи свят, в който винаги си добре дошъл. Книгите всичко знаят и всичко могат. Те единствени те приютяват в дома си без да е нужно да оповестиш за нагласата си. Те са пазителите на знание и опит много преди да ни има. Те са връзката със световете!

Интервюто взе: Лора Филипова