Владислава Войнович е сръбска авторка, сценарист и филмов продуцент, родена през 1965 г. Завършва социология в Белградския университет, а по-късно и творческо писане за театър, кино, радио и телевизия. Тя обича предизвикателствата и опитите в различни жанрове – стихотворения, романи, драми, сценарии, есета, вестникарски статии и филмова критика. „Хартиеният принц”, издаден у нас от изд. “Колибри”, е първият й роман за деца и е екранизиран 2 пъти.
Ден преди премиерата на Киномания 2014 на детския игрален филм „Хартиеният принц“, се срещаме с нея и преводачката на романа Русанка Ляпова. Владислава Войнович е чудесен събеседник, с чувство за хумор, а отговорите й показват нейното уважението към децата и способността им да разбират какво се случва в живота.
Какво ви подтикна да напишете детска книга? Какви цели си поставяхте?
Всичко започна с това, че направихме един 15-минутен кратък филм, в който дъщеря ми играеше главната роля. Като всяко момиченце тя искаше да бъде или балерина, или актриса, или нещо подобно. Тъй като с мъжа ми имаме филмово студио (той е оператор), аз написах сценария за този късометражен филм, който спечели няколко награди. Всъщност става дума за 3 награди на сериозно жури и то не за детска, а за женска роля.
След този успех написах какво е било преди и след тези 15 минути, а тях ги разглеждахме като ретроспекция. Юлия (главната героиня) си ги спомня и те са оформени все едно ги гледа по телевизията. След като излезе пълнометражният филм, той се яви на 70 международни сцени, спечели 4 награди и имаше голям успех сред зрителите. Тогава си казах „Нека все пак го направя както аз искам, както аз го виждам.” И така седнах и написах самата книга.
Какво е усещането да пишеш за деца?
Може би не е добре да го казвам, но смятам, че повече няма да пиша за деца, защото всъщност аз пишех заедно с израстването на дъщеря ми. В зависимост от нейната възраст й четях първо книги за малки деца, говорех й за деца на възраст като нейната, после когато поотрасна – за една по-тийнейджърска възраст, после за младежка и т.н. Тъй като тя вече е на 16 години, може би няма отново да се върна към детските книги. Но така или иначе ги пиша по същия начин, по който пиша книгите за възрастни.
Българските читатели не познават романа на Игор Коларов „Аги и Ема”, който е тясно вплетен в историята на Юлия. Какъв беше мотивът ви да обвържете двете книги?
Стана така, че по едно и също време бяха снимани двата филма (б.р. „Хартиеният принц” с реж. Марко Костич и „Аги и Ема” с реж. Милутин Петрович), след като почти 20 години не беше излизал сръбски детски филм. И тъй като познавам режисьора, а и освен това главният герой играе и в двата филма (при нас е Пеги, а в другия филм – Аги), мислех, че биха могли ефектно и паралелно да си сътрудничат и по някакъв начин да влязат в интертекстуална връзка. Дори Юлия се появява в една от сцените в “Аги и Ема”. Мислех, че това ще е интересно като един вид партньорство и сътрудничество, и така се получи.
Какво се случва в сръбската детска литература днес?
В детската литература има интересни поети, интересни автори, напр. Ясминка Петрович, Игор (Коларов), Бранко Димитриевич. Има какво да се намери и да се прочете. Но филмите изискват много средства, скъпи са и затова се правят по-трудно. Детските филми се водят жанрови филми. Те се нуждаят от сцена, на която да бъдат показани. Тази сцена беше почти унищожена в Сърбия. Сега имаме само 2 синеплекса, които естествено прожектират американски филми. Няма разпространение и въобще няма къде да бъдат показвани детски филми. Нормално създаването на класически детски филми (с начало, среда и край) трябва да се подкрепя от министерството. За министерска поддръжка, за държавна субсидия, се иска едно по-далновидно мислене, което липсва в Сърбия.
Нашата класическа детска авторка Дора Габе е казала: „На децата може да се разказва за всичко.” Как смятате – трябва ли в детските книги да присъстват теми като смъртта, насилието, секса, изневярата, или светът трябва да бъде представян идеализирано?
Мисля, че онова другото, захаросаното представяне на момиченца със зайчета, барбита и всякакви такива, кара децата само да изглупяват и не довежда до нищо. Всяко от тях се сблъсква с реални проблеми в семейството и извън него – с насилие, с проблема за надмощието на други деца. Тъй че те трябва да се срещнат с и да четат за тези проблеми. Още повече, че „Хартиеният принц” е книга, свързана и с проблемите на прехода, и те са показани в нея. Проследени са съвсем като в един класически роман. Според мен няма нужда от другото, идеализираното. То не помага на децата с нищо.
По време на Киномания 2014 българските зрители ще могат да видят детския игрален филм по „Хартиеният принц”. Какво беше Вашето участие в създаването му и доволни ли сте от резултата?
Участието ми е тотално. (смее се) С мъжа ми сме продуценти, сценарият е мой, мъжът ми е и оператор. Аз намерих и режисьора, Марко Костич, който ми е приятел. Дъщеря ми играе главната роля, дъщерята от първия брак на мъжа ми участва в монтажа. Филмът е сниман у нас, аз съм и сценограф (макар в надписите да се появявам като Искра Игнис). Освен това готвех за целия екип докато траеха снимките, бях и шофьор, и човек за всичко. А след това изпращах филма по фестивали и изпълнявах ролята на връзки с обществеността. В нормалните страни на тази възраст човек прави едно нещо – това, което прави най-добре. А аз всеки ден трябва да правя нещо, което никога дотогава не съм правила, защото няма кой друг да го направи вместо мен.
Обичахте ли да четете като дете и коя беше любимата ви детска книга?
Като дете четях всичко, което ми попаднеше. И това не бяха само книги за деца. Обичах много Бранко Чопич. До 12-тата си година бях прочела книги за възрастни, които майка ми не смяташе за детски или за кой знае колко стойностни – Пърл Бък, сестрите Бронте, Теофил Готие. Бях изчела един огромен шкаф с книги от преди Втората световна война. Разбира се, четях и детски книги като “Хайди”, “Робинзон Крузо”, “Пипи Дългото чорапче”, но това не са точно книгите, които най-много обичах. “Робинзон Крузо” въобще не е детска книга, тя е за капитализма. Хайди пък непрекъснато яде сирене и гледа планините, а Пипи може да вдигне цял кон, все едно е дрогирана. Сега чета други книги, заедно с дъщеря ми. Много харесвам „Викът на совата“ на Карл Хайасън, Нора МакКлинтък и “Приятели” на японската авторка Юмото. Това са все реалистични книги, които не карат децата да изглупяват и които разказват за престъпления, война, за неща от съвременния живот. Те всъщност са романи за възрастни, но адресирани към една по-млада публика.
А четете ли все още детски книги?
Когато дъщеря ми даде нещо, чета. Напоследък обаче, въпреки че е 16-годишна, тя започна да чете книги за 12-13-годишни деца. Може би сега ги разбира по-добре, защото след като прочете “Ана Каренина” и я възненавидя, се върна към по-детските книги, за да види каква е структурата на текста и какво е това, което й е харесало в тях.
В Сърбия има ли задължителна литература, която трябва да се чете в училище?
Да, има и е интересно подбрана. Така е подбрана, че който я прочете, повече нищо няма да поиска да чете. Литературата в училище е замислена като увод в историята на литературата и не показва на децата, че в книгите пише нещо забавно; нещо, касаещо техните проблеми. Ако на 12 години бях прочела само задължителната литература и имах всички технологични занимавки на съвременните деца, нямаше да пипна книга повече.
Важно ли е децата да четат и защо?
На дъщеря си заявявам, че който знае да чете, никога няма да бъде самотен. Тя ми отговаря, че като влезе във Фейсбук и Туитър също не е самотна. Питам я „Ако спре токът?“. “Тогава взимам телефона”, отговаря тя. “Ами ако не можеш да си заредиш батерията?” упорствам аз, а тя ми заявява „Защо само за катастрофи мислиш?“
Мисля, че вече и тя стигна до извода, че при четенето има отложено удоволствие. Тук нещата подлежат на твоя контрол донякъде, тъй като и с помощта на автора успяваш да навлезеш постепенно, наслаждавайки се на процеса на четене. Освен това възпитава възможността за едно по-дълготрайно усилие, нещо, което е по-активно като позиция. Не само да консумираш, това което ти се дава. Смятам, че човек, който чете, прави много за себе си.
Какво е отношението Ви към библиотеките и какво е тяхното положение в Сърбия?
Аз съм читател в библиотеката и съм приятелка с всички библиотекарки в нея. Но как стои въпросът със закупуването на книги, с подпомагането от министерството, това не мога да кажа.
Интервюто взе: Лора Филипова
============================
Премиерата на игралния филм “Хартиеният принц” се състоя на 16 ноември в кино “Люмиер”. Ако не сте успели да го видите, все още можете да го направите на:
– 22 ноември от 12.00 ч. в Културен център G8
– 23 ноември от 11.00 ч. в Дом на киното
– 23 ноември от 15:30 ч. в Euro Cinema
