Виж това, чуй това
Децата са родени артисти. Волно експериментират с децибели, страстно музицират и миксират – с всичко, попаднало им подръка. Когато поизраснат, те откриват, че много книги чакат тъкмо тях. Вещи книги за музикалното изкуство и за многообразието от инструменти; поетични книги за най-важните термини; мелодични книги с дискове или бутони. А сред тях – едно чаровно неподредено, шумно и причудливо издание, което ги приканва да извикат „Чуй това!“. Да се заслушат, завълнуват. Да пожелаят да споделят вълнението.
„Чуй това! 50 музикални инструмента и тяхното звучене“ (изд. „Прозорец“) подвежда още със заглавието. Инструментите са 52, при това четири от тях са гласове (алт, тенор…), а един – компютър. Но преди да се възмути, преди и да отпочне да брои, читателят попада на обезоръжаващ предговор. В него авторите, баща и син Кьонеке, предупреждават за разхвърляното представяне и обясняват, че това е начинът, по който те самите са се срещнали с музиката – непоследователно, парче по парче. Че сами са открили за себе си що е и защо е тя. Пък и че, най-сетне:
„Целта на тази книга е играта, гъделичкането на любопитството. Защо да слушате само поп, когато има чудесна класическа музика? И защо единствено джаз, щом най-прекрасните кънтри песни само чакат да ги откриете?“
Подобна честност е така освобождаваща, че упрекът замръзва върху устните. А очите се втурват през инструментите, кой от кой по-необичаен. Защото наред с баналните тромпети, ксилофони и арфи, тук има мбири и дулцимери, теремини и казута. А свиренето може да прилича на писане с калем, на опване на тетива, на игра с магнитни полета. Логично, всички музиканти са животни – жирафи, птицечовки, хиени и дори едно неопределимо създание (като че варан?). Защото именно в животинския свят звукът е естествен и необуздан, далеч от сковаващия музикален канон. Приятелският език, малкият обем и голямото междуредие правят текстовете четивни, свежи и раздвижени, а музикалните откъси само удължават удоволствието.
И като заговорихме за музиката – тук тя присъства осезаемо. Не с релистични рисунки или подробни описания, но с QR-кодове към кратки етюди. На български език вече имаме немалко заглавия, включващи този тип кодове – те водят към страници с допълнителни занимания (като в „Сбогом, дневнико!“ и книгите на „Тат Криейтив“), с поясняващи бележки и видеа (като в „Разказвам с жестове“ и „Чудният нов свят“), с още музика (като в „На крилете на песента“ и „Дива симфония“). Различното тук е, че откъсите могат да се слушат и без инсталирането на приложение – директно от YouTube – а в края на книгата е поместен списък с имената на изпълнителите.
Но проект като този е специален най-вече с факта, че е дело на баща и син.
Оле Кьонеке създава текста и илюстрациите, а синът му, Ханс Кьонеке, отговаря за музикалната част. Съвместната творческа дейност между хора, които се обичат, ражда истински съкровища. Да си спомним за Анет Тизон и Талас Тейлър (съпрузи), Стивън и Луси Хокинг (баща и дъщеря), Алекси Дормал и Доминик Рок (майка и син) – създатели на поредици, любими на рой деца по света. Не е трудно да си представим как мъжете Кьонеке обличат кравата и коня като фермери (препратка към кънтри музиката), връчват панфлейтата на козела (намигване към козекраките сатири) и разпъват органа на две страници, за да покажат колко по-голям е от пианото. Сума контекстуални игрички и хитри препратки, които можем да намислим само заедно, подкачайки и вдъхновявайки се взаимно.
Без да познавам оригинала, считам, че преводът на Анета Пантелеева носи усещане за лекота – каквато без съмнение, съдейки по подхода на авторите, присъства натурално. Книгата си има редактор – Николай Красимиров – и коректор – Мила Белчева. Хартията е плътна, форматът – голям, кориците – твърди. Насладата – гарантирана.
