Сбогом, Стари слоне!
Детството не е оазис, а просто етап, по време на който децата натрупват впечатления, опит и мъдрост. Уви, нерядко това се случва по труден или тъжен начин, защото радостта и мъката вървят ръка за ръка. И докато децата растат, възрастните стареят и постепенно си тръгват от познатия свят.
Разбира се, това е естественият път, а достигането до старостта означава дълъг живот, достатъчно здраве, потомство, приятели. Раздялата с близък човек обаче винаги е трудна и понякога имаме нужда от помощ, за да намерим правилните думи, които да кажем на децата. „Стария слон“ (изд. “Enthusiast”) е история за сбогуването между едно малко мишле и възрастния, голям слон. Не е трудно човек да се досети, че Лоранс Бургиньон всъщност разказва за връзката между дядо и внуче и момента на загубата й.
Възрастният слон и мишлето живеят заедно и си помагат. Слонът пази мъника от опасностите, показва му джунглата, планините и водоемите, учи го как да намира храна. Мишката пък носи радост на старика и оплита връвчица за очилата му. Един ден слонът отвежда дребосъка до скрита пътека, която води до тайно място, на което отиват всички стари или болни слонове, за да намерят щастие и отмора. Така мишката разбира, че другарят й вече е преживял и видял много и иска да последва стъпките на предците си. За беда, мостът към Страната на слоновете е срутен и само пъргавата мишка може да го поправи. Тя обаче съвсем не е готова за това.
„Там заминаха и родителите ми. Както и братята ми, и всички мои приятели. Скоро аз също ще отида. Моля те, не се тревожи. Слоновете са щастливи там.“
И така двамата се завръщат към обичайното си ежедневие. Но от ден на ден слонът отмалява все повече, позагубва слуха и зрението си, храната не възбужда апетита му, а топлината на слънцето не достига до старите му кости. Междувременно мишката расте и става по-силна, но и по-умна. Докато най-сетне разбира, че трябва да помогне на обичния стар слон.
Наглед простичка, историята се разгръща в недоизреченото, което издига глас в съзнанието ни след прочита. Безспорно книгата представя старостта и окончателната раздяла по един достатъчно реалистичен начин. Но наред с това въвежда успокоение, разбиране и обяснение в детския свят. За всеки идва момент, в който трябва да си тръгне, ала това се случва, когато е вече възстар или болен и вече готов. И когато е уверен, че е научил детето след себе си на ум и разум, че то е достатъчно силно, за да се справи и продължи нататък.
„Стария слон“ е и приказка за връзката между поколенията, приемствеността и взаимопомощта. И в крайна сметка – за порастването и кръговрата на живота. А също и за деликатната истина, че „напускане“ и „пускане“ са две съвършено различни неща. Въпреки болката и мъката от загубата, трябва да позволим на близките си да намерят покой. Да позволим и на себе си покоят да ни докосне. Неслучайно в книгата старият слон се отправя към Страната на слоновете тогава, когато мишлето размисля и възстановява пътя към нея.
Книгата е добър помощник в случаите, в които детето е загубило възрастен, болен роднина (особено баба или дядо) или предстои това да се случи. То може да разбере какво значи някой да е стар и немощен, да получи разбиране за собствените си чувства и нежеланието да приеме раздялата, както и да намери утеха в уверението, че смъртта невинаги е страшна.
Още шест идеи за заглавия, обясняващи смъртта, ще намерите тук.
