Росица Цветанова: Ако има по-разнообразно предлагане, читателската аудитория ще възприеме и по-необичайните творби

Росица Цветанова е доктор по Скандинавистика. Превежда художествена литература от фински, шведски, датски и норвежки и е голяма почитателка не само на книгите от северните страни, но и на културата, изкуството, кухнята и дизайна им. В неин превод на български излезе детска книга на автор от Фарьорските острови, което доколкото ни е известно е прецедент на българския книжен пазар. След всичко това, нямаше как да не й зададем няколко въпроса за детските книги от Скандинавския север, за превода на детски книги и най-вече за „виновника“ за интервюто – „Плоският заек“.

Как книжката на Бардур Оскаршон попадна в ръцете ти, с какво те привлече и с какво мислиш, че би била интересна на българските читатели?

Попадна в ръцете ми случайно по време на панаира на книгата в Гьотеборг. Един от представителите на датския Културен съвет я даде за пример – като особена и екзотична творба, но всъщност докато разказваше за нея, се заливаше от смях. Може би този хумор ме въодушеви толкова. Отидох на щанда на фарьорците и тъй като я имаха само на фарьорски, помолих да ми я изпратят на датски (Фарьорските острови са част от кралство Дания). След като видях и самата книга, впечатление ми направиха илюстрациите – особено в цветово отношение, но също и със стила си. На читателите в България се надявам да бъде интересна в качеството си на нещо наистина екзотично на нашия пазар (фарьорска литература, че и детска), с по-различния си поглед към моменти от ежедневието, за които тук по-скоро избягваме да говорим, с делничните ситуации, наситени с топлота, закачливост и човещина (макар героите да са животни).

Нека бъдем откровени – плоският заек от книгата е мъртъв. Според теб трябва ли детските книги да се занимават с въпроса за смъртта?

Да, книгата разглежда темата за смъртта, но всъщност представлява забавно описание на това, какво може да се направи с един заек, ако го откриеш сплескан като ваденка. Това не е съвсем ново явление – да си спомним многобройните анимационни филмчета, в които героите се преследват и упражняват всевъзможни видове насилие едни върху други, което е представено по смешен начин. Асоциирам заека в книжката тъкмо със спомените си от филмчетата от детството.

Аз лично по-скоро съм имала досег с добрата стара българска традиция да се мълчи за смъртта и някак суеверно да се избягва споменаването й, така че може би не съм свикнала с превръщането й в ядро на сюжета на детска книга. За скандинавците обаче това е част от живота и по никакъв начин не се различава от всички останали теми в ежедневието.

Наскоро по една датска радиопрограма слушах за детска книга, чийто сюжет кръжи около особено тежък развод и героите в илюстрациите накрая били буквално изобразени като отворени рани – интересно за авторката било това, че децата изобщо не се трогвали от картинките, само възрастните се смущавали. Тезата на водещите в предаването гласеше, че децата всъщност могат да бъдат излагани на какво ли не и това дори е полезно за изграждането на тяхната личност.

Скандинавската детска литература изобилства от „различни“ теми – психични заболявания, деменция, клошари, бежанци, концентрационни лагери, дистопии, апокалипсис, детски хорър – точно както и в литературата за възрастни от Севера, в детската също се говори за noir, даже е много актуално явление. Нормално е за световния книжен пазар да се котират най-вече сладки и весели книжки с пухкави животинки (които не са сплескани предварително), но може би те не обхващат потребностите на детската психика достатъчно добре. Смята се, че тези по-тежки теми имат пречистваща, „ментално-хигиенична“ функция, и способстват за справянето с определени проблеми. Дори Пипи, която все пак отдавна е приета с овации на нашия пазар, всъщност отразява бунта на едно автономно и еманципирано дете срещу установените норми и представите за това как трябва да изглеждат децата/момичетата.

На децата няма как да им се спести сблъсъкът с непосилни за тях проблеми в реалния живот, но може би нерядко им се спестява обсъждането на тези проблеми, за да ги възприемат по-лесно и да не ги схващат като непреодолими препятствия.

Може би ако има по-разнообразно предлагане, читателската аудитория ще възприеме и по-необичайните творби, независимо от тематиката (стига да са качествени). В противен случай рискуваме да стане като с телевизията и (нерядко) театъра у нас, където се залага на плоски смешки и тривиалности, за да се привлекат масово зрители, но от това губи изкуството. Когато става въпрос за продукти за деца и изобщо подрастващи, това във висша степен трябва да се избягва.

Превеждаш детски книги отскоро. Кое е най-голямото предизвикателство при превода им и има ли някаква особеност в сравнение с книгите за възрастни?

Колкото и изтъркано да звучи: езикът. Не е лесно да се досетя какви точно думи се въртят в детските глави и кои са „на мода“ в момента. Мисля, че е хубаво да научават и нови думи, но все пак текстът не трябва да е сложен и отблъскващ. В книгите за възрастни аналогично стилът (на автора) налага своите ограничения, но не се хващам да мисля „това сега дали няма да е прекалено сложно за читателя“ – ако там е сложно, толкова по-зле за читателя.

А конкретно при превода на “Плоският заек”?

Преведох книгата от датски, точно защото фарьорски разбирам в доста ограничена степен. Самите фарьорци поощряват превода от датски, защото са наясно, че иначе литературата им ще се изнася доста трудно. Така че като изключим лекото отклонение от правилото ми да се превежда от оригинал, не бих казала, че конкретно в тази книжка имаше нещо изключително сложно.

Имаш ли си определени ритуали когато сядаш да превеждаш?

Не, ритуали май нямам поначало. Един браузър на лаптопа ми е заделен за всевъзможни речници, защото ги използвам постоянно. Това е. Най-важното в процеса на превода, поне за мен, е да си осигуря лукса да работя на спокойствие, никой да не ме притиска със срокове и изобщо да не се губи насладата от тази дейност. За разлика от писането и някои други видове работа, преводът е нещо, което не ме напряга и мога просто да седна и да превеждам, не ми трябват специални обстоятелства за целта.

Коя детска книга мечтаеш да преведеш и да видиш издадена на български?

Не е една и някои съм ги препоръчала вече, но един актуален пример са книжките на Маури Кунас (Финландия), които също изобилстват от забележителни илюстрации и хумор. Сигурно ако поредицата за Муминтрол не беше преведена на български, щях да искам да се захвана с тях и едва ли съм единствената в това отношение.

Кажи ни какво е характерно за съвременните детски книги от скандинавските страни?

Това, че не се свенят пред нищо, но няма да задълбавам по темата, защото изписах доста по-горе. Факт е, че повсеместно се възприемат като по-мрачни – и сюжетно, и откъм стилистика на илюстрациите. Дори приказките на Андерсен или поредицата за Муминтрол, които отдавна са преведени у нас, съдържат и доста „трудни“ елементи. И все пак това са литератури, в които виждаме изключително забавни, идейни, иновативни творби, които се стремят да разчупят рамките и да предложат нещо ново.

Неслучайно книгите на Астрид Линдгрен са обичани навсякъде по света – в тях личи способността на авторката да се доближи до децата и да разказва от тяхната гледна точка, без да ги подценява или наставлява.

Същото важи и за историите на Оле Лун Киркегор, с които текущо се занимавам – те са образцови със способността на автора да навлезе в света на децата и да описва щуротиите и страховете им от тяхната позиция, с голяма доза от неизменния си хумор, и да говори на техния език.

Друго, което ми прави впечатление, е абсурдизмът – той също присъства и в текст, и в илюстрации, даже се набива на очи, ако човек зачете рецензии за различни книжки. Един пример от Норвегия е „Крокодил на дървото“ (Krokodille i treet, Ragnar Aalbu): малко крокодилче се изкачва по високо дърво, защото е помислило, че в мъглата дебне вълк. В крайна сметка то се оказва толкова обсебено от проблема как да слезе от високото дърво, че когато най-сетне пада и тупва върху нещо меко – това е вълкът. Друга подобна книжка е от Дания (Tulle og ulven, Liva Skogemann) – там вълкът е нает за детегледачка на две агънца, а една от илюстрациите ги изобразява седнали да ядат пица. Оказва се, че вълкът не е „вълк в овча кожа“, а по-скоро агне във вълча, така да се каже. Аз харесвам нестандартния замисъл и изненадите, които граничат с абсурда, а в комбинация и с превъзходните илюстрации скандинавските детски книжки наистина имат какво да предложат (не че само те се отличават с гениални илюстрации).

Други отличителни черти на тамошните творби за деца, които намирам за привлекателни, понеже създават у читателя усещане за уют, са близостта с традициите, особено когато става въпрос за конкретни празници, но също и съвсем елементарни делнични занимания като това да опечеш сладкиш за гостите си, а да се окаже, че си объркал рецептата и сместа става само за палачинки (Himmel och pannkaka, Eva Lindell, Швеция). В много случаи особено затрогваща е автентичността – тук мога да спомена книжките за Петсън и Финдъс, които са преведени на български. Не знам дали читателите се досещат, че когато Финдъс сади кюфте в градината, то е същото като кюфтенцата в ИКЕА – едно от най-стандартизираните шведски ястия. Всичко, до най-дребния детайл в тази поредица, е дълбоко залегнало в представата за „шведското“ – с простотата на живота, уюта, приятелството и т.н. По същия начин кифличките, с които се тъпче Карлсон от покрива, са страхотните шведски канелени кифлички (и тях ги има в ИКЕА, между другото), а те от своя страна са незаменим спътник на всяко кафе в Швеция, дори на работното място, когато колегите се събират за пауза.

Вече рискувам да зазвуча пропагандно, но мисля, че детската литература от Скандинавския север във висша степен отразява тамошното отношение към самите деца – затова е толкова наситена с еманципирани невръстни герои, разнообразна е, грабваща. Немалка част от нея представляват книгите на лесен език, които помагат и на децата с дислексия, ADHD и други проблеми да намерят достъпен път към четенето. По правилото никой да не е изключен и хората да се развиват. Издават се и много книжки за посочване, с изреждане на различни категории от предмети, за да бъдат научени и запомнени те, с изобилие от илюстрации, които биха увеличили значително разходите за производство, но са крайно необходими.

Защото книгата е и преживяване.

Също така диапазонът на детските творби е много широк – от хумористични, традиционни и идилични книги, в които липсват съвременни джаджи и често са безвремеви по характер, до творби, които разчупват физическите параметри на книгата и стават интерактивни или дори електронни, или пък отразяват различни социални и семейни проблеми, а илюстрациите са в съзвучие и по никакъв начин не се разкрасяват изкуствено.

В световен мащаб има призив за по-голямо разнообразие в детско-юношеската литература, не само като теми и идеи, а и по отношение на произхода и цвета на кожата на авторите и главните герои. Одобряваш ли такава кампания и можем ли да приемем появата на български на книга от фарьорски детски автор като част от нея?

Одобрявам всичко, което би изтръгнало децата, а и техните родители, от практиката да обикалят щандовете на панаира на книгата със списъците от училище, защото това ги превръща в коне с капаци.

Разнообразието, върху което акцентира горепосочената инициатива, би могло да разшири хоризонта и на българските читатели, особено с оглед на факта, че ние сме едно доста хомогенно или по-скоро хомогенизирано общество (на фона на западноевропейските държави) – тук още и още не е типично да се издават творби за LGBTQ тинейджъри, за намиране на идентичността (в Скандинавския север такива има немалко), какво остава пък за проблемите на други раси. Нашето общество нерядко изглежда консервативно, расистко и хомофобско, да не го изкарам и директно неграмотно. Не знам дали щяха да са популярни тези книги на пазара, дори и ако имаше гета с цветнокожи у нас, както има в редица градове на Европа. Но отново е важно въпросната литература да бъде качествена, за да не се превръща инициативата в самоцел. Пак ще дам пример от Скандинавия, защото това ми е най-прясно: в надпреварата за Наградата за детска и младежка литература на Северния съвет се случи от Оланд да не изпратят кандидат – явно са решили, че нямат достатъчно добър за номиниране тази година (Оланд е автономна територия в границите на Финландия). Този избор се приветства от съседните държави, за да може наградата да съхрани своята легитимност – и то при положение че на по-малките държави/езикови групи им е разрешено да номинират претенденти и от по-предходни години с оглед на малкия брой издадени заглавия. Приветства се не защото подценяват Оланд и способностите на тамошните автори, а защото са отчели, че има риск наградата да не бъде дадена на творба, която представлява високо постижение в областта – за каквото все пак се номинират.

Ако например наградят книга от Гренландия, само защото е гренландска, рискуват да политизират избора, да поощрят книжка кандидат, която е имала за функция да запознае децата от определен етнос с корените и принадлежността им, без обаче да внася нещо забележително на литературната сцена. И не че не бива да има подобни творби, но е важно те да бъдат и стойностни, не само да изпълняват дадена функция. В случая моето лично мнение съвпада с това, което цитирам – може би други не биха се съгласили. Често литературата, която е необходима на определени групи имигранти и която те самите призовават да се чете и от мнозинството граждани на конкретна държава, е свързана с постколониалните теории и редица други феномени, за които всеки широко скроен индивид трябва да има познания, но не би следвало да се зомбира и да задълбава единствено в тях, защото ефектът ще бъде обратен.

В този ред на мисли, Бардур Оскаршон не е нещо ексклузивно – той пише за животни, за каквито пишат и мнозинството автори, при това доста хумористично и увлекателно. Той обаче беше привнесен тук като експеримент с ясното съзнание, че надали ще се купува като топъл хляб. Защото хората следват масовите тенденции. Той е универсален в темите си, представител е на бялата раса, не защитава някакви маргинални интереси (макар страната му да е владяна от друга държава и населението й да наброява едва 50 000 д.), а застъпва екзистенциални и етични проблеми. Той пише например за това как животните се борят за една зелена ливада и така акцентира върху проблемите на съвместното съжителство, пише за жираф, който не иска повече да бъде вегетарианец, понеже му е скучно и тривиално – но пък не е лесно да намери правилното месо, пише и за един плосък заек, който намира ново приложение с оглед на новата си форма – и това е ужасно креативно и забавно, въпреки че животните с човешки характеристики са прастар похват в литературата. Затова се надявам да способства ако не за друго, то за надскачане на традицията да се купуват само най-препоръчваните (вкл. от училищата) заглавия и да се избере едно минималистично и съвсем близко до всеки, точно защото и нещо толкова обикновено може да въплъщава страхотна идейност и красота, да накара читателя да се замисли и да провокира. Нима това не е целта на всяка хубава книга?

Интервюто взе: Лора Филипова