Четем всеки ден у дома: Цветомира и нейната впечатляваща лична разходка из дебрите на четенето

В рубриката “Четем всеки ден у дома” с Пирина ви каним да ни разкажете как четете с децата си, защото сме убедени, че споделените истории имат способността да вдъхновяват най-силно. Четем с особен трепет всички имейли и се вълнуваме от хубавите емоции, които ни изпращате. Затова и изборът на история, която да представим в сайта, е тежка задача. 

Тази седмица ще ви срещнем с Цветомира. Тя е майка на три деца и нейната изповед ни накара да се замислим силно за грешките, които четящите родители често допускат. Вярваме, че нейната лична разходка из дебрите на четенето ще ви впечатли толкова, колкото трогна и нас. 

Здравейте,

Казвам се Цветомира и съм майка на един ентусиазиран и целеустремен Откривател – Елица, на едно любопитно и палаво Буболече – Иглика и на един мил и гушкав Бебешок на име Явор. Мъжът ми се казва Калин и, освен че е грижовен, всеотдаен и четящ татко, започва и довършва разнообразието в цветната ни градина.

Освен с пъстра градина от цветя, дървета и храсти, семейството ни е изпълнено и с много хармония по отношение на детското четене – мама се интересува, чете и снове по сайтове, групи и книжарници, за да подбере най-подходящата литература за децата според възрастта им, а татко довършва всяка книга, която е започната от мама в първите ѝ 2-3 до максимум 5 страници.

Не минава нито ден без да сме прочели история за лека нощ, а когато момичетата не са на градина (което е много обичайно през последната година) четем и за закуска, и за обяд, и за вечеря. Повече за това кои са любимите произведения на децата и кои книжки прочетохме през тази шантава година на стоене вкъщи ще разберете от самите тях във видеото им, а сега ще ви разкажа зааа…..

„…а татко довършва всяка книга, която е започната от мама в първите ѝ 2-3 до максимум 5 страници.“

Всъщност, аз не обичам да чета. Или по-точно – не мога да чета. Или най-точно – нямам умението да чета системно, последователно, с разбиране и интерес от край до край. Губя интерес на третата страница. Започва да не ме свърта, или заспивам, или се хващам, че гледам буквите, прелиствам страниците нататък, но мисълта ми е другаде.

Костваха ми много години, за да разбера какво се случва. Много години, първо – за да спре да ме е срам пред мен самата, че в живота си съм прочела точно 5 книги от край до край и колкото и да се мъча да станат повече, не става и не става. И второ – докато преодолея срама да заява пред другите:

„Аз не мога да чета. Не ми подарявайте книги. Не ме карайте да чета.“

А толкова много да обичам книги. Така да ми харесва аромата им. С такова удоволствие да отгръщам всяка нова страница. И така да обичам да посещавам книжарници. Чувствам се като дете в увеселителен парк. Мога да седя там с часове и да разглеждам, да прелиствам. Нелепо, нали?

Снимка: Victoria_Borodinova, Pixabay

Родена съм в семейство на юрист и изкуствовед. Все четящи хора. Много четящи хора. Няма празна стена от секции с книги вкъщи. Тонове са. Помня как, когато бях на около 3 години, майка ми лягаше до моето легло и започваше да ми чете. Тя заспиваше, а аз: „Хайде, мамо, чети! Не спирай!“. И започваше тя отново, а езикът ѝ се преплиташе между книгата и това, което вече сънува.

Бях на около 4 години, когато прабаба ми ме научи на буквите. Скоро след това започнах да сричам. Живеехме в кв. “Хаджи Димитър” в София, а прабаба ми – в центъра. Спомням си веднъж как, отивайки ѝ на гости, тролеят спря на Библиотеката и аз започнах: „Нъъъъ… ааааа…. ррръъъ… Нааа-роооод-нааа библиотека…“ Непозната жена, която седеше на седалката пред нас с майка ми, каза: „Ама ти на колко години си, че познаваш буквите и сричаш? Браво на теб!“

Е, бях много горда, естествено. Беше първото съчетание от думи, което прочетох сама. Усещах как охооооо, много скоро идва времето, в което сама ще си чета, пък нека заспива майка ми.

С интерес от нея изслушах още много от детската класика. И дойде първи клас. Бях с гърди напред. Знаех буквите, сричах, дори четях почти гладко, което доста се открояваше през първия срок. Напролет, обаче, съучениците ми сричаха точно колкото мен. До края на годината общо взето всички четяхме почти гладко, с тук-там малки запъвания.

Имаше едни много ужасни състезания: Маги от съседния клас четяла по 100 думи в минута, а Таня била рекордьор – тя чете по 120. Пък аз…. Аз не можех да изчета и 60. В стремежа да бързам, все обръщах буквите, сричките, думите. Сраааам. Толкова се притеснявах, че ще сбъркам и ще ми се смеят, че чак започнах да не мога да чета на глас. А бях толкова по-напред от другите само преди няколко месеца.

Дойде ваканцията. Спомням си как отидохме на почивка и всеки ден ми се повтаряше: „Цвете, списъкът с книжките. Цвете, училищната литература. Добре, щом не искаш тях, хвани поне малко да прочетеш за Тонино, той ти е за удоволствие и разнообразие.“ Стигаше се чак до „Докато не прочетеш тези 20 страници, няма да излизаш да играеш.“

„Не искам, бе, хора! Не искам да ги чета тия книги! Не са ми интересни! Някакви черни, дребни, нанизани чертички една върху друга на една бяла страница и от горе до долу едно и също!

Губя се! Завива ми се свят! Става ми лошо! Изморявам се! Не мога! Не го издържам!“ крещях аз в подсъзнанието си, но никой не ме разбираше.

Тогава дори и аз самата не разбирах, че това ми е проблемът. Години по-късно го осъзнах. Метнали са ме в дълбокото от раз – сложни текстове, дълги изречения, без картинки, непознати думи…

Следващите 2-3 години проблемът се задълбочаваше. Как така детето не е прочело нито една книга, вече е на 9. „Хайде, почети, бе, маме.“ „Хайде, почети, бе, тате.“ „Виж, братовчед ти в трети клас чете Илиада, Одисея, Старогръцки митове и легенди, а ти?“

Еййй, най ми бяха „любими“ тия сравнения. По-„любими“ от състезанията по бързо четене. Тоя прочел това, оня прочел онова, а ти, нашето глупаче, нищо не четеш. Мързи те. Просто ще си останеш. Язък, че ние толкова четем и така се старахме и теб да те научим отрано, да ти дадем основа. (Не са ми го казвали, но усещах, че точно това си мислят).

Един ден майка ми каза: „Слушай, ти явно вродено не обичаш да четеш. Така си мисля. Спомням си как, като бях в седмия месец, с един шут ме изрита от читалнята на Народната библиотека.“

Маме, Народната библиотека не е виновна. То четенето не е вродено като пеенето, плуването и танцуването – да ти идва отвътре. То се учи. Учи се постепенно. А не БАМ! Щом можеш да сричаш, нà ти тая книга без картинки и с текст от горе до долу. Вече няма нужда да ти чета аз, ти нали можеш.

Мама обаче по едно време се оказа прозорлива. Да живее Балкантон! Бях затрупана с касетки.

Снимка: Pixabay

През август тази година, един ден по обяд се прибирахме с децата към вкъщи. Пътьом срещаме моя позната със сина ѝ – за трети клас. Той видимо нацупен, личи си, че е поплакал. Тя – нервна.

“- Какво става, как сте? – питам аз.

–  Не можем да се разберем с Гого за тая лятна литература. Ей го, почти мина лятото, от 20 книги нито една не е прочел още. Иска да играе. По цял ден седят пред тези телефони. Аман!

– Мими, не мъчи детето да чете. Влез на gramofonche.chitanka.info, всичките от училищния списък ги има от Балкантон. Важно е да знае за какво става въпрос в тях, а не да ги е чел. От опит ти казвам.

– Ааа, Цвете, не ми правиш услуга така. И на него не му правиш. Нали трябва да свиква да чете, да се упражнява.

– Ами, помогни му, прочети му ги ти тогава?! Той да дочете?!

– А, да бе, ще му чета! Той е голям вече. Трети клас. Трябва да може сам.”

Разказах на Мими историята, която на Вас разказвам сега, мили читатели. Искрено се надявам все така да продължавате да четете приказки на децата си, дори и след като те самите могат да четат.

За да запазят любовта си към книгата!

А пък аз… аз все по-смело чета на глас на децата. Вече не сричам и почти не се преплитам. Прочитам по 10-ина страници. Тук-там ми се случва да объркам някоя дума. Любима история на момичетата е от това лято, когато прочетох „Обадих се по таратора“, вместо по телефона.

Продължава мисълта ми да е другаде, докато чета, например в това какво да сготвя след малко за обяд. Но съм сигурна, че с тях ще наваксам и детската литература, след това и юношеската. А като се пенсионирам и имам повечко време за четене, ще наваксам и със световната класика.

И все пак да ви разкажа как четем с три деца. Денем чета аз, гушнати на дивана, често докато кърмя бебето – кратки текстчета, с картинки. Литературата, която е за дребосъци като Ика (и като за необичащи да четат като мен).

Спираме след всяко текстче, разсъждаваме, разказваме картинките, емоциите на нарисуваните герои.

А с Явор разглеждаме книжки, докато момичетата играят. Понякога и те самите му ги разказват.

Вечер на момичетата чете Калин, докато аз приспивам Явор. Елица и Иглика спят на двуетажно легло и няма как да гледат картинки. А и сме преценили, че вечер, преди да заспят ,мозъците не трябва да се напрягат в гледане, а да се успокояват чрез слушане и представяне.

Казваме им да затворят очи и да си представят това, което чуват. По този начин упражняваме и слушане, внимание, концентрация. Затова вечерната литература ни е под формата на детски романи.

Вероятно някой може да ни упрекне, че не са за възрастта, особено при Ика, и ще е прав. Но дали това ѝ пречи? Вижте!

Благодарим на Цветомира, която ни е изпратила и линк към тяхното видео, което можете да видите тук:

Сърдечно благодарим на цветното семейство на Цветомира за споделената история. Ако и вие искате да ни разкажете как четете у дома, проверете как да се включите – всичко е описано в статията: Четем всеки ден… у дома.