Романът на Аби Дарѐ е отлична възможност да поговорим с тийнейджърите за важността на бразованието и достъпа до знания за по-добър живот.
Живеем в динамични времена и не знаем как ще изглежда светът само след десет години. Липсата на информираност, икономическата и социална действителност у нас карат българските юноши масово „да се пуснат по течението“. „Тук и сега“ става много по-важно от бъдещето, а вписването в една мимолетна среда все по-бързо заличава предишни успехи и интереси.
Но наред с това младежите разполагат с повече възможности за развитие и с по-лесен достъп до допълнителни обучения или източници. Нещо, за което все още милиони деца по света само могат да мечтаят. Със сигурност точно за това бленува Адуни, „Момичето с гръмовния глас“, за чийто живот разказва Аби Даре (изд. „Orange books”).
Романът, в превод от Майре Буюклиева, е напомняне за истински важните цели в живота, както и за крехкостта на редица извоювани с много болка „дадености“.
Какво ще откриете в книгата
Адуни е обикновено нигерийско момиче на 14 години, което повече от всичко обича на ходи на училище. Животът й се преобръща след смъртта на майка й – бащата на Адуни спира образованието й и я заставя да се грижи за реда у дома, за него самия и за двамата й братя. Дните на момичето се превръщат в низ от домакинска работа, ала то все пак има до себе си обичния си брат Каюс и най-добрите си приятелки. Докато един ден не се променя и това.
Адуни е принудена да се омъжи за много по-възрастния от нея Моруфу, да стане негова трета жена и да живее под един покрив с него, първите му съпруги (Лабаке и Хадиджа) и техните деца. Болезнените и принудителни полови актове с Моруфу и непрекъснатите обиди от Лабаке огорчават дълбоко Адуни, ала добрата и грижовна Хадиджа прави ежедневието й по-леко.
След един злощастен инцидент Адуни разбира, че повече не може нито да отиде при законния си съпруг, нито да се върне при баща си. Чрез помощта на стара познайница и малко късмет, момичето успява да избяга, озовава се в големия град и става домашна прислужница на Голямата мадам. Сега Адуни е задължена да се труди от ранни зори до късна нощ, да търпи побоите на господарката си, да се бои от нечистите намерения на съпруга й, да се храни един път на ден и да приеме, че едва ли някога ще получи обещаното за труда си заплащане.
Единствената надежда за по-добро и светло бъдеще й носи една малка статия във вестника, която обявява безплатно обучение за домашни помощници.
Прочит под лупа
„Момичето с гръмовния глас“ увлича от първата до последната страница, при това без смайващите фентъзи елементи, без любовните трепети, скоростното действие и шокиращи обрати. Едно момиче и трудностите, с които се сблъсква, така различни от проблемите на нашите деца, се оказват напълно достатъчни, за да грабнат вниманието и да поставят оголени редица въпроси.
Първият сблъсък на читателя е със самия език, използван в книгата. Той не е книжовен, тъй като имитира разваления английски език на главната герония и начините на изразяване, присъщи на хората в селото й. Освен че спомага за изграждането на по-реалистичния й образ, този похват ни напомня и да не съдим прибързано. Адуни е необразована по всички критерии на Западния свят, тълкува всичко буквално и говори простовато, ала наред с това е схватлива, упорита и устремена, смела, мечтае с размах и намира смисъл и сили да посреща дните с усмивка.
„Търкам си главата, усещам как горещите сълзи ми парят на очите ми. Знам какво е туй забравена от бога. Значи кат някой те изостави сам-самичък. Като не си нужен на тоя човек. Ненужен боклук.
Аз не съм ненужен боклук, аз съм Адуни. Достатъчно важна личност, защото моето утре е по-добро от моето днес.“
Темата за ранните бракове (в частност в Нигерия, но и на много други места по света) и приемането на дъщерите като излишно бреме е застъпена силно в романа. Читателите постигат осъзнатост за реалност, в която да си момиче е тегоба, образованието е лукс, а човешките права са просто празни думи. Независимо от това, безброй жени са готови да жертват малкото си радости, за да си извоюват известно равноправие и справедливо отношение.
Въпреки положителната развръзка за Адуни, не всички събития и действия в романа намират своя справедлив край. Както всъщност се случва и в реалността. Адуни става свидетел на множество несправедливости, но разбира, че невинаги гласът й ще бъде чут. Че понякога просто трябва да използва възможността и да се измъкне от калта, въпреки отворените рани. Че понякога няма да може да поправи злината.
„Искам да питам що докторът не е дошъл? Що не дойде и не отнесе един бой кат жена му? Щом трябват двама човека да стане ено бебе, що само единият човек, само жената, да страда, кат не идва бебето? Затуй ли, щото тя носи гърдите и корема, дето ще става бременен? Или щото какво? Искам да питам, да крещя, що жените в Нигерия страдат за всичкото повече от мъжете?“
А вред се прокрадва и постоянното сравнение между образованието и невежеството. Адуни се включва в различни разбирания и народни ритуали за справяне с редица проблеми. И все по-ясно вижда, че има наука и има „глупости“. Колко близко до схващанията у нас, нали?
Идеи за разговор
- Какви примери за неравностойно отношение спрямо жените наблюдавате? А какво мислите за всички шеги от типа „жената шофьор е като негър скиор“?
- Какви социални изисквания усещаме жените? Кои от тях имат своето значение и кои са безсмислени?
- Какво може да промени образованието? Как може да се отрази то на момичетата от третите страни?
- Какво значи да бъдеш чут?
- Какво може се да направи, когато срещнем несправедливост?
- Какво ни помага да се справяме въпреки трудностите?
- Сещате ли се за други издания, в които темата за образованието на жените и момичетата е силно застъпена? Нашите предложения са “Жени, лишени от търпение” от Джаили Амаду Амал, “Образована” от Тара Уестоувър, “Приказки за лека нощ за момичета бунтарки” от Елена Фавили.
Споделете историята на Адуни и заедно с нейния, намерете и своя глас. И тогава извикайте гръмовно отказа си да бъдете пренебрегвани или да ставате част от една обезличаваща култура.
