Малгожата Гутовска-Адамчик: Може би ще се върнем към повече четене при следващото поколение

Снимка: Роберт Бака

Малгожата Гутовска-Адамчик е автор на повече от 10 книги за деца и възрастни, както и на над 70 сценария. Младите български читатели вече могат да се запознаят с нейния роман “13-а пряка”, който излезe в поредицата “Европейски разказвачи на XX-XXI век” на издателство “ЕМАС” и бе представен на българската публика на 7 октомври в Културен център Г8. Срещаме се с г-жа Адамчик в чудесното книжно местенце на София – ЧитАлнЯта (от която тя остана очарована), за да поговорим за пътя й към писането на книги за тийнейджъри, четенето и силата на литературата.

Завършила сте Театралната академия във Варшава и дебютирате като автор на сценарии. Как стигнахте до писането на книги?

Мъжът ми е режисьор и започна да работи преди мен. Аз първо 2 години преподавах в училище след като завърших, а после 25 години имах магазин. Така имах възможност да работя само 3 дни в седмицата и можех да си гледам децата. Стоях зад щанда и се чудех какво толкова добро съм направила в тоя живот и имах чувството, че съм го похабила. Някъде дълбоко в мен нещо постоянно ме мъчеше. Чувах някакъв глас, който ми казваше „Губиш си времето, прахосваш си живота!“. Започнах да пиша за себе си когато имах свободно време, понякога дори и в автобуса. В началото  наистина пишех сценарии. Показах част от първия сценарий на мъжа си, който след това го показа на продуцент. Продуцентът го хареса и ми възложи да напиша целия сценарий. Написала съм повече от 70 сценария. В един момент обаче реших, че трябва да променя нещо, защото усетих, че не се развивам. Освен това детето ни порасна. Бях разбрала от опит, че е много трудно, ако имаш идея за сериал, да го прокараш в телевизията. Казах си, че е по-добре да седна и да напиша книга. Започнах да пиша автобиографичен роман озаглавен „Как да убиеш тийнейджъра (в себе си)?“. Тя така и остана не съвсем довършена, но при все това беше издадена. Тогава едно издателство ми предложи да напиша книга за юноши. Имах приятелка преводачка, която в разговор с редакторката си  предложила мен да напиша роман за тази възраст. Затова казвам, че тя ми даде път в писането.

По какво се различава писането за деца от писането за възрастни?

По нищо не се различава. Имаш тема и темата те води, тя те кара да избереш героя. После около героя се изгражда неговия свят. Естествено когато пишем за възрастни, героят трябва да говори на езика на това поколение. Няма как да не се засягат проблемите на тийнейджърите – музикални групи и т.н. Това не е нито по-лесно, нито по-трудно. Писането изобщо е трудно. Както казах и вчера, аз не обичам да пиша, това доста ме измъчва. Предпочитам да сготвя обяд, вместо да пиша. Ако трябва да изтъкна една разлика между моите повести за юноши и за възрастни, в първите може би има повече назидателност, повече възпитателен ефект. Според мен това е ролята им и това не ме плаши. Трябва да се прикрие в текста, но трябва да го има това поучително начало.

Смятате ли, че това е едно от най-мощните оръжия на литературата – да дава решения за живота?

Абсолютно сте права. За мен това е най-важната роля на литературата. Преди малко разговаряхме за митовете. В миналото те са били начинът да се предаде опита от едно поколение на друго. Литературата е един съвременен вариант на мита. Когато пиша се надявам, че някоя от моите читателки ще избегне някоя житейска грешка.

Случайно ли се получи така, че в „13-а пряка“ четенето на книги е причината трите момичета да станат приятелки?

Сякаш стана случайно. Търсех нещо важно, което да правят заедно. Първо ми хрумна да направят заедно училищен вестник. В същото време трябваше да е нещо, от което да не могат да се спасят. Трябваше да измисля нещо, което да ги принуди да общуват, да се срещат често. Тъй като Магда е в кома, те не могат да разговарят с нея, затова избрах да й четат книга. Книгата е тяхна протеза, която им помага да общуват. После бях шокирана, когато те решиха, извън мен като автор, да оставят настрана книгата, защото бяха разбрали, че са намерили някой, който може да ги изслуша. Мисля, че това случайно намерено от мен литературно решение даде допълнителна стойност на книгата и тя беше наградена. Възрастните читатели бяха разбрали, че тези момичета нямат на кого да се доверят вкъщи, така както се доверяват на момичето в кома. Тийнейджърите имат нужда да бъдат изслушвани без да бъдат прекъсвани.

Какви са Вашите впечатления – по-малко ли четат днешните тийнейджъри ?

Да, но смятам, че това важи и за възрастните. Всъщност хората предпочитат да слушат, вместо да задават въпроси. Човек задава въпрос когато е обмислил нещата и има свое мнение. Когато се срещам с млади хора, говоря с тях преди всичко за живота. Не мога да искам от тях да познават добре книгите ми, когато четенето стана занимание за избрани. Много съжалявам за тази тенденция, защото смятам, че нечетенето води до оглупяване на обществото.

Какво е състоянието на детската литература в Полша в момента? Има ли нещо, което не Ви харесва и искате да го промените?

Не харесвам модерните сега романи, които са един вид имитация на „Хари Потър“, на „Здрач“. Радвам се, че познавам писатели, и то немалко, които пишат добри и важни книги. Имаме няколко издателства, специализирани в издаване на книги за детската и младежка аудитория – „Нашата книжарница“, „Литература“ и „Две сестри“. Особено последно издателство има голям успех, макар че може би издават книги с повече илюстрации, графични романи.

Обичахте ли да четете като дете?

Бях дете, което много бързо обикна книгите. Дори преди да се науча да чета, обикнах книгите. Бях много досадно дете, защото когато у нас идваха гости, исках един от тях веднага да седне и да ми чете. Винаги мрънках и исках някой да се занимава и да ми чете. Така книгите останаха в мен и родиха в мен автора. Всеки писател трябва да мине през този момент. Не мога да си представя писател, който не обича да чете, защото няма да има усет към езика.

Трябва ли да даваме право на избор на децата какво да четат?

Да, трябва. Смятам, че трябва да четат това, което искат. Със съвременната задължителна литература може съвсем да ги изгубим като читатели. Защото ако тази задължителна литература се асоциира с нещо скучно и досадно, те няма да искат въобще да посегнат към книгите. Аз например асоциирам всяка книга с една фантастична история, но те мислят, че всяка книга съдържа една досадна история. Добре би било понякога родителите да проверяват какво четат децата им, да прелистват техните книги и да разговарят за тях, за да могат да разберат какво всъщност търсят децата. За съжаление малко са тези родители. В Полша сега има фондация, чиято цел е да насърчава родителите да четат на децата си 10 минути преди заспиване всеки ден. Това е важно, защото не само приспиваме децата и ги учим на език, а защото всъщност родителите имат 10 минути контакт с детето. Може би ще се върнем към повече четене при следващото поколение.

Какво според Вас определя една детско-юношеска книга като хубава?

Много труден въпрос. Преди всичко трябва да говори за истински чувства. Трябва да има герой, който да привлича читателя. Моят герой не винаги е добър и достоен да служи за пример. В „13-а пряка“ също не всички герои са добри, но аз давам шанс на героя си да разбере дали е добър, какъв би могъл да бъде и какъв би трябвало да бъде. В същото време в една от книгите си („Небесни нишки“) показвам, че героят има право и да не се променя, има право да запази своята индивидуалност.

Малгожата Гутовска-Адамчик гостува в София по покана на Полския културен институт, а разговорът с нея нямаше да бъде възможен без чудесния превод на Милена Милева, която е и преводач на книгата на български.

 Интервюто взе: Лора Филипова