Майкъл Морпурго: Нека спрем да говорим за „грамотност”
По думите на Майкъл Морпурго „съсредоточаването върху резултатите от тестовете не е начин да отгледаме млади читатели и писатели.” Мнението на британския писател за грамотността и удоволствието от четенето, публукувано в списание „Teach Reading and Writing“, повдига интересни въпроси по горещи теми като учебните програми и образованието като цяло.
„Разберете, че когато веднъж завинаги лепнете етикета „грамотност” на сложното развитие на връзката на детето с езика и изразяването, това я превръща най-вече в писмена дисциплина. А това значи да впрегнем каруцата пред коня. Правопис, пунктуация, разбиране и краснопис – всички те влизат в пакета. Проблемът да се говори за тези неща (а те съвсем не са маловажни, дори напротив) възниква когато го правим преди, и дори при липсата на, удоволствие от прозата, поезията и драмата. Любовта от създаването и ангажирането с литература.
Политиците – както и много главни учители, а понякога и учители – гледат на това откъм резултати: „Какви ще бъдат резултатите?” С години в съзнанието на хората се е запечатало, че освен ако не се справиш първо с каруцата и след това с коня, няма да постигнеш краткосрочните резултати, които трябва да покажеш. Може и да имат право. Всички са се вкопчили в идеята да измерят какво е научило детето, за да може да задоволи утрешните изпитващи. Образованието обаче е повече от това.
Наскоро летях със самолет и гледах филма „Обществото на мъртвите поети”. Беше особено вълнуващо, тъй като става въпрос за американско училище много подобно на това, което аз посещавах в Англия (преживяване, което помня като изпълнено със страх и безпокойство, сага за провали и притеснения). Едно и също нещо важи и тогава, и сега – децата се нуждаят от учители, които разбират, че децата са личности, всяка със своя собствена гениалност. Образованието е именно това – да извадиш наяве личността, в която детето трябва да се превърне, а не да постигнеш статистически успех според строги и ограничаващи критерии.
Слушате политиците да обясняват колко „чудесни” са резултатите в страни като Южна Корея, но културата там е съвсем различна. Хубаво, но ако опитаме да ги имитираме, пропускаме кои сме ние – нашата индивидуалност и креативност. Ако тези малки острови са направили нещо прекрасно за света, то това е развитието и разпространението на английския език. Да, чрез търговията, но и чрез литературата, нещо в което сме изключително добри. Особено в детската литература, която на практика сме измислили! Авторите, създали Жабока (персонаж от „Шумът на върбите” от Кенет Греъм) и Мечо Пух, не са го направили, защото са ходили на училище и са се ограмотявали. Техните истории са породени от друга сфера на ученето, в която на децата им е позволено да изследват, дори когато стане неудобно.
Мисля, че ще бъде прекрасно, ако може в края на всеки учебен ден да има половин час (както всички знаят, това е времето когато нищо не може да се предаде и научи, така или иначе) посветено изцяло на създаването на истории. Това се случваше в последното училище, в което преподавах. През последните 30 минути учителите четяха на децата, или разиграваха театрални сценки, или съчиняваха, или слушаха музика, а понякога и всичко това заедно. Това беше нетърпеливо очакваната награда след упоритата работа. А накрая нямаше дискусии, въпроси или тестове. Важен беше моментът и всички му се наслаждаваха. Точно за такова въодушевление трябва да направим място в програмата… в противен случай поставяме сизифовска задача на учителите.
Когато децата искат да учат, те го правят. Разбира се, можете да ги насилите и ще имате краткосрочен успех, но това няма да улесни напредъка им в живота. Трябва да дадем на младите хора нещо друго. Нещо, което никой тест не може да измери. Битката между консерватизма на това, което политиците искат от училищата, учителите и децата ни, и цялостните нужди на детето (твърде лесно и евтино пренебрегвани като „толкова шейсетарски”) може да се води с препредаването на истории и любов към разказването им. Това вече е поставяне на коня на първо място, където и трябва да бъде. Най-добрите учители го знаят и слава Богу, има хиляди и хиляди такива.“
Превод: Лора Филипова