Любомир Николов: Фантазията е един безценен дар

На 5. февруари поставихме началото на играта „Познай героя“, посветена на персонажите от „Приказки любими в рими“. Шест от тях, обърнати в мерена реч от Любомир Николов, ни припомниха очарованието на добре познати истории като „Тримата братя и златната ябълка“ и „Красавицата и Звяра“. Какво обаче знаем за твореца, нагърбил се с нелеката задача да разкаже някои от най-прекрасните приказки в рими? С радост представяме Любомир Николов.

Как се казваш? 

Любомир Славов Николов.

Кога написа първото си произведение за деца? 

За деца започнах да пиша сравнително късно. Вероятно първото ми такова произведение е фантастичният разказ „Гребенче за таласъма“ – така го възприеха, макар че го бях писал за възрастни. А първата истинска приказка, която написах, беше „Кестенче“, издадена от изд. „Плеяда“ през 1992 година.

Какъв мечтаеше да станеш като малък?

Понеже от най-ранна възраст ме увличаше фантастиката, исках да стана астронавт още когато тази мечта не беше популярна сред другите деца. Но някъде към пети клас твърдо реших, че искам да бъда писател.

А за какво мечтаеш сега? 

За пътуване по света. Една от най-големите ми мечти беше да посетя Египет. Осъществих я преди 7-8 години и спомените за това пътешествие ме топлят и днес. Посетих Рим (влюбих се в този град), Флоренция, Неапол, Виена… Сега мечтая за Париж.

Лесно ли измисляш героите си, когато пишеш детски истории?

Измислянето не е трудно. Идеите се раждат сами в най-неочаквани моменти. Важното е да ги запомниш, да ги настаниш в някое кътче от съзнанието, където те придобиват свой живот и се развиват. Оттам нататък остава само да седнеш и да пишеш – тогава те придобиват плът и кръв.

Какви правила следваш, когато превеждаш и адаптираш детски произведения? Как решаваш какво да „отрежеш“ или „омекотиш“ в оригинала, за да отговаря на нуждите и интересите на съвременните деца?

Досега на практика не съм се сблъсквал с този проблем. Всички детски произведения, по които съм работил, са жизнерадостни и не се нуждаят от някаква сериозна промяна. Но въпросът за характера на приказките е много сериозен и Толкин го е разгледал много подробно в есето си „За вълшебните приказки”.

Истината е, че не бива да лишаваме приказките от „страшния” елемент. Децата изпитват инстинктивно влечение към него, защото преживяват свой, простичък детски катарзис, когато страшното се окаже „наужким”.

А и така придобиват първия си опит за смелост и самообладание. Разбира се – пак Толкин го казва – има приказки, твърде зловещи дори за възрастните. Например приказката на братя Грим „Хвойновият храст”. Силно бих се поколебал да предложа на децата истории от този сорт и най-вероятно мястото им е само в академичните издания.

Едно от новите попълнения на книжния пазар е луксозното издание на „Приказки любими в рими“. То събира в себе си както познатите произведения на Леда Милева, така и твои адаптации в мерена реч на някои от обичаните детски приказки. Кое бе най-голямото предизвикателство и кое – най-голямото удоволствие в творческия процес?

Най-голямото предизвикателство беше самото начало. Идеята, че мога да превърна в стихове тези приказки, познати на големи и малки. А ако говорим за трудност – най-трудното беше да концентрирам големия обем на приказките в тясната рамка на стихотворната форма.

Да отсееш маловажното, запазвайки в същото време фабулата непокътната – това наистина се оказа тежка задача, но и възнаграждение само по себе си.

В този смисъл, най-сериозно предизвикателство се оказа „Тримата братя и златната ябълка”, донякъде и „Маша и мечока”. Колкото до най-голямото удоволствие – то беше да видя някои от стиховете истински гладки като речни камъчета, шлифовани от водните струи. От приказките най-любима ми е „Косе Босе” заради детското в нея. Но ако говорим изобщо за сборника, няма съмнение, че първото място заема „Работна Мецана”.

Прави ли римата познатите приказки по-живи и разбираеми?

Римите имат това предимство, че позволяват приказката по-лесно да се запомни – и да се повтаря по много пъти.

А повторението позволява на детето да осмисли по-дълбоко цялостната история, да вникне в нея, да я обикне…и да зажадува за нови и нови приключения на духа.

Имаш ли си любимо стихче от „Приказки любими в рими“?

Да, началото на „Тримата братя и златната ябълка”:

„Живяло семейство със скромен имот:
къщурка, геран и градина за плод.
Вълшебно дърво расло в тази градина,
то раждало ябълки всяка година.“

Коя е приказката от детството, оставила най-траен спомен в паметта ти? 

От детството си помня няколко приказки, които са ме впечатлили най-силно: японската „Дядото на цветята”, руската „Василиса Премъдра” и „Татунчо и Татунка на Луната” от Николай Фол.

Коя е любимата ти приказка днес?

Една от най-хубавите приказки, които изобщо съм чел някога, е „Шивачът от Глостър” на Беатрикс Потър. А от приказките за възрастни бих поставил на първо място „Коледна песен” на Дикенс и „Листо от Дребносръчко” на Толкин. И разбира се, невъзможно е да се отрече мястото на „Мечо Пух” нейде на върха отвъд всички класации.

Защо според теб трябва да се четат приказки на децата? 

Фантазията е един безценен дар. Тя дава основа на творческото и нестандартното мислене, а този тип мислене помага както за успехи в живота, така и за намиране на решение в трудна ситуация. Много ми беше харесала една съвременна екранизация на „Хиляда и една нощ”, където халифът събра мъдрост от приказките и тази мъдрост го спаси на няколко пъти от най-страшни заплахи.

Освен това приказките поднасят в концентрирана и достъпна форма вековните народни представи за добро и зло, за истина и лъжа, за морал и безчестие.

Така те неусетно постигат далеч по-добър резултат, отколкото формалните наставления и поучения.

Какво мислиш за тенденцията да се обявяват за вредни класическите детски приказки, в които има някакво насилие или жестокост, и да се редактират до „по-безобиден” вид?

Категорично съм против. Вече засегнах този въпрос малко по-горе. Смятам, че не можем и не бива да отглеждаме децата под стъклен похлупак. Рано или късно те ще се сблъскат с грозното в живота. Нека да знаят, че го има. И нека вярват, че доброто има сили да победи, когато хората разчитат един на друг. Защото, както е казал поетът Джон Дън, никой човек не е остров, затворен в себе си.

Любомир Николов е известен писател, преводач и редактор, превел произведения като „Властелинът на пръстените“ и „Децата на Хурин“ на Дж. Р. Р. Толкин, „То“ на Стивън Кинг и много други. Известен е и с псевдонима Колин Уолъмбъри, под който твори първите български книги-игри. Авторът има множество разкази зад гърба си, както и няколко романа, а за „Десетият праведник“ получава и Читателската награда за най-добър роман на десетилетието през 1999 г.