Лудницата на Втората световна война през погледа на Астрид Линдгрен
Спомням си, че чух за тази книга съвсем случайно преди няколко години. Тогава тъкмо бях започнал да се оглеждам за книги, представящи един различен поглед към Втората световна война. След това почти бях забравил за нея, докато не я „преоткрих“ в началото на януари. „Ако светът не беше лудница. Дневник от годините на войната 1939-1945“ (ИК „Пан“, превод на Живка Колева) ни представя един много личен, задълбочен и необикновено ангажиран поглед на Астрид Линдгрен към случващото се в Швеция и света около нея в годините на войната.
Оригиналният дневник се състои от 17 тетрадки, в които, освен авторските записки (предадени изцяло в настоящето издание), има многобройни изрезки от шведската преса и преписи от писма от периода, през който Астрид е част от отдела за цензура на кореспонденцията към шведските служби за сигурност (само част от тях са намерили място тук).
В началото на войната бъдещата писателка е само на 32, работи в адвокатска кантора, грижи се за съпруга и двете си деца, а дебютната ѝ книга няма да излезе преди 1944 г. Първата бележка в дневника е от 01.09.1939 г., когато Германия нахлува в Полша, а само ден преди това Астрид се е разхождала с приятелка в близкия парк, „весело и безгрижно“, ругаейки Хитлер, заобиколена от тичащи деца. Оттук проследяваме нейните мисли и разсъждения през дългите военни години, чак до 31.12.1945 г., когато е и последният запис в дневника. Толкова много неща вече изглеждат различни, но Астрид гледа с надежда напред.
За мен това беше на практика първата прочетена книга, чийто автор пречупва всичко през погледа си на жител на една от неутралните страни в този конфликт (едва десетина по това време в Европа). Това прави гледната точка на Астрид много по-нюансирана, а оценките й за действията на противоборстващите сили невинаги са еднозначни. Всъщност често забравях, че чета дневника на една майка, която скоро ще започне да създава едни от най-незабравимите детски книги – толкова интригуващи са наблюденията и всеобхватността й. Нека да е ясно, че само част от страниците са посветени на живота на Астрид и нейното семейство. Много по-голямо внимание е отделено на случващото се по света, като специално внимание тя естествено обръща на ставащото в Швеция, съседните й Финландия и Норвегия (споделящи дълги години обща история с Швеция), и Дания, които усеща много близки.
Беше ми безкрайно интересно да се опитам да разбера как човек се справя с гледката на този заобикалящ го ужас в продължение на шест дълги години, как продължава да живее своя живот без да загуби чувствителността и ангажираността си. Ако липсваха личната перспектива и семейният план, този дневник вероятно би се превърнал в дълъг низ от повече или по-малко мрачни събития, които объркват и натъжават. Тук обаче виждаме и тревогите на майката около децата и съпруга ѝ, малките ѝ радости, пътешествията около Стокхолм и до родния край в Смоланд, подаръците, които си правят в семейството, дългите и странно успокояващи списъци с вкусни неща, които по чудо успяват да си набавят (вече напомнящи за всички вкусотии, изпъстрящи страниците на „Емил от Льонеберя“) и т.н. Някъде там осъзнах с изненада, че „Пипи дългото чорапче“, излязла през 1945 г., на практика е мислена и писана по време на войната.
„Ако светът не беше лудница“ (изд. „ПАН“) е интересна литературна находка и всеки, който реши да се потопи в тази история, ще остане доволен.
Автор: Владимир Аргиров