Из великденските спомени на Керана Ангелова
Керана Ангелова е изключително сладкодумен автор и лъчезарна личност. Родена в с. Бродилово, в планината Странджа, тя е автор на книги с поезия и проза за възрастни, а издадените в последните години произведения „Един след полунощ“ и „Слънчогледи за Мария“ безспорно печелят сърцата на читателите.
Впечатлени от интересния език на авторката и от богатството й от преживявания и опит, които лъхат от творбите й, тайничко се надявахме, че ако я поканим да сподели с нас детските си спомени за Великден, ще приеме. За огромна наша радост Керана Ангелова пазеше ключето към детството и специално за читателите на „Детски книги“ разказа…
СПОМЕН ЗА ПРАЗНИК
Великден е най-сияйният празник на моето детство – заедно с Деня на светите братя Кирил и Методий. Пристигнеше ли пролетта, от време на време задавах един и същи въпрос: „Кога ще дойде Великден?”.
Разхождах се из градинките и полянките, за да разбера дали вече не са нацъфтели великденчетата и глухарчетата. Седмици преди празника мама ми купуваше нова крепонена или копринена рокля, нови сандалки, панделки, къси цветни чорапчета. Всеки ден отварях гардероба да им се възхищавам – тази покупка за мен поставяше началото на празника, на всекидневното нетърпеливо очакване.
И до днес удоволствието ми от празничен ден е най-вече в самото очакване, във вълнението, с което се готвя да го изживея.
Една пролет времето по празниците се случи дъждовно. На самия Великден заваля проливен дъжд, истински мътен порой, небето гърмеше и трещеше, по улиците течаха реки. От сутринта бях се облякла: златистожълтата си нова рокля, зелените чорапчета, резедавата панделка… Приличах на пролетно лале. Стоях на прозореца и сърцето ми се късаше от мъка. „Хайде, спри!”, молех дъжда, но той не искаше да чуе – течеше от небето като сърдит втечнен змей, който пуска мълнии над покривите.
Представях си празничния площад: слънце, люлки, украсени със зелени клонки, сергии с лакомства; забързани жени, които носят на свои близки козунаци, големи восъчни свещи и боядисани червени яйца; приятелките си, също облечени в нови роклички; песни от грамофоните, които се издигат от отворените прозорци на къщите… Представях си, че празникът е започнал – въпреки дъжда наоколо, там са се събрали малки и големи, радостно е, слънчево, сухо, пъстро, празнично. Празник, но без мене. Великден за всички, не и за мен!
Баба ме зауспокоява: „Каквото за тебе, това за всички! Ще минем без празнуване тази година.” Това вече не можах да го понеса, разревах се. Миражът на слънчевия, осветен от радост площад, стоеше пред погледа ми, по-истински от истинския. И когато вкъщи мама и баба се захванаха да подреждат масата, аз незабелязано се измъкнах навън.
Хукнах през пороите по сандалки – над главата ми гърмеше още по-страховито, жълтото лале на рокличката ми провисна, мокро и залепнало за крачетата ми. Траках зъби от страх и от студ, но и през ум не ми минаваше да се върна на топло и сухо вкъщи – там някъде беше моят празник и аз трябваше да се добера до него на всяка цена! Плетях крака и падах, и ставах, цялата бях изкаляна, но не се предавах, напредвах по пътя си.
Когато стигнах площада, през мътната пелена на дъжда видях: и там валеше. Нямаше люлки, нямаше сергии, нямаше забързани жени, в ръцете с набухнали козунаци и свещи, нито момиченца, облечени в празнични рокли. Нямаше празник.
На връщане пътят бе много по-труден – добре, че някъде по средата на нашата улица ме пресрещна моят баща…
Това великденско преживяване е най-яркият ми спомен от ранното детство – оттогава знам, че има празници, които трябва да бъдат споделени, за да е радостта на човек пълна. Такива светли дни за споделяне са Великден и Денят на Кирил и Методий. Другите празнични преживявания могат да си останат лични, както се казва, да са празници насаме, обърнати навътре към мислите и душата на човека – тези двете трябва да са обърнати и навътре към себе си, и навън към хората, към звънливия глас на църковната камбана, към великденчетата из поляните, към планината и реката, към морето и небето… към чудото на тези дни.
Текстът е предоставен от Керана Ангелова
за сайт „Детски книги“